Трябва много талант за да се направи толкова евтино изглеждащ филм и при това да кефи отвсякъде.
Ultraviolet е направен точно с умисъл да е малоумен екшън и като такъв е толкова добър, че минава в графата кефещи малоумни екшъни. Поне не претендира за сериозност и драматичност и не е натъпкан общочовешки послания, семейни ценности и други бълвочи, с които обикновено не се свенят да ни залеят от холивуд.
Колко трябва да разбираме от компютри, за да работим ефективно?
Нямам пред вид компютърните специалисти, на които това им е работата – за тях, смятам е ясно, че колкото повече разбират, толкова по-добре. Интересуваме ме такива като мене – офисни плъхове, които ползват компа главно за пишеща машина, дали е необходимо да задълбават в компютърните науки и ако го направят страда ли основната им професия от това.
Холивуд, осъзнах с пълна сила снощи, ни ограбва жестоко. Ограбва ни от възможността да гледаме красиви филми като този. Защото аз не харесвам романтични комедии. И как да харесвам, като клишираните до болка американски сценарийчета идващи неизменно в розова кутия на DVD-то, с едни и същи бозави актьори всеки път, са предвидими и скучни до степен да си прегризеш ръката, на която приятелката ти е полегнала и заспала, за да се измъкнеш от лиготията и малоумието на телевизора.
Защото Мое нахално момиче (как точно да преведа sassy на бг, като не може?) е точно романтична комедия – по-точно комедия в началото и романтична в края :). При това хубава, човешка, даже сълзлива, но много истинска. Обикновена, каквато може да ти се случи и на тебе. Кадрите (когато той се хвърли навън, а тя се качи) във влака с олющената в коридорите боя направо ме потресоха с истинността си и точно тогава дойде осъзнаването от горния абзац…
———————————-
В замундата го има, но няма сийд – остава тука
Докато съчетаването на офисния живот с тренировките не е кой-знае колко трудно, здравословното хранене при тези условия може да се окаже под въпрос. Дали можем да си осигурим оптимално хранене в заетия делник, докато търкаме стола пред компютъра или обикаляме по семинари и конференции?
Далече съм от мисълта, че съм голям специалист, но тука ще споделя малко личен опит и някои размишления относно това как трябва да яде офисният плъх, за да се чувства добре, да е максимално работоспособен и в добра физическа форма. Чети още… →
Преди няколко дни изказах мнение, че всички, които стачкуват за по-високи заплати и едновременно с това се противопоставят на реформите в своите си сектори (шофьори, учители, земеделци, университетски преподаватели) са дърти комунистически копелета, които само знаят да искат, но не и да работят и смятат, че държавата трябва да се грижи за тях до живот.
Получих обаче един коментар, който не че промени вижданията ми за учителската професия, но поне ми я показа от страна, от която никога не бих се замислил да я погледна. Ще си позволя да публикувам това, което ми написа NIKOLOVA:
Преди време разгледах българските потайности на сайтовете за запознанства и достигнах до неочаквани висини на познанието. Сега обаче като че е време да се занимая с международните такива, за да се види, че тоя път не сме на опашката на европата, та дори напротив. Но не, няма да говоря за чуждестранните сайтове за запознанства, които, подозирам, никак не се отличават от българските.
Става дума за конкурса мис Вселена, на снимки от който попаднах разглеждайки един забавлителен сайт. Те само затвърдиха отдавнашното ми мнение, че мадамите по подиумите далеч, далеч не са най-красивите в света, па дори и във вселената.
Много странна работа наистина… Преди няколко дена в блога си Еленко Еленков (чиито изяви следя още от е и от тогава чакам да го науча да си разхожда кучето на паскал ;)) публикува ‘интервю’ с някаква въображаема проекция на тъмните кътчета на съзнанието си (нека признаем, във всеки от нас дреме по един чалгар), наречена условно Шефа. Не се възхитих особено на творбата и оставих коментар:
Преди известно време по кабелните телевизии и К1 вървеше един пропаганден филм за това, колко били ниски данъците в България. Естествено, изготвянето и излъчванията му бяха платени от правителството. Може би дори някои от вас са го гледали. В него се обясняваше как в сравнение с другите европейски страни, у нас данъците, с които се облагат фирми и граждани са около средните и даже по-ниски, което иде да докаже, че гласовете за свалянето им са нерационални.
Няколко месеца след това правителството обяви двойно намаляване на корпоративния данък – той стана 10%. Интересно, нали били ниски данъците, защо ги свалят още? Междувременно обаче ние поразузнахме и се оказа, че всъщност данъците у нас не само не са ниски, а дори са твърде, твърде високи. Тази ставка на корпоративния данък от 10% изобщо не е изключение за Европа, особено за развиващите се страни, които са се решили на смъкването му далеч преди нас. Практически няма страна на Балканите с по-голям такъв данък.
Наложи ми се у приятели да изгледам един епизод на сериала Seinfeld, дават го по bTV дублиран. Бях чувал хубави неща за него, но останах разочарован и силно учуден.
Това нещо би трябвало да е комедия, но аз дори не се усмихнах докато то продължаваше. За тия трийсе минути аз продължавах да се чудя на мене ли нещо не ми е наред, та не намирам нито една от репликите в него не за смешна, ами за леко забавна дори. Много чудно това от превода ли е, от дублажа или какво, защото аз принципно се кефя на ситкоми, даже старички – Женени с деца примерно ме кара да вия от смях.
В момента съм леко стресиран, защото виждам, че в imdb това недоразумение има рейтинг 9.3/10, докато да кажем Кръстникът, най-високо оцененият в тоя сайт пълнометражен игрален филм в цялата история на киното има 9.1/10. Та ми е любопитно да разбера, само аз ли смятам, че Зайнфелд е тъп, плосък и безидеен котешки бълвоч?
В края на миналата година реших да си купувам ново обзавеждане за жилището и за целта – да взема заем. Въпреки, че навсякъде валят реклами за “лесни” кредити от най-различни банки, на практика се оказа, че да вземеш кредит може да е доста трудна задача – и зависи главно от това на какъв кретен ще попаднеш в банката.
Тогава бях клиент Българска Пощенска Банка, тъй като организацията, в която работя от години са й клиенти също. Банкерът е изключително весел и симпатичен тип, та отивам аз и го питам за условията по кредита. Оказаха се що-годе добри.
Мислех си, че в България комунизмът отдавна си е заминал (има 17 години и отгоре, откакто го заровихме), ама оказва се, че гадта не мре толкова лесно.
И не, нямам пред вид “червената мафия”, “държавна сигурност” и други такива мантри, с които разни хора оправдават собствения си мързел да направят нещо за себе си. Имам пред вид точно обикновените хора, които, оказва се, са тъпи комунистически копелета.
Ето какво каза за Коелю и неговите литературни напъни Gollum по време на една дискусия във форума на Бойна слава и с което съм абсолютно съгласен доколкото съм добил впечатление от Алхимикът и 3/4 от Войнът на светлината:
“От въпросният автор съм чел няколко книжици (това е точната дума за такъв род резултати на упражняването на умението да се нижат думи в изречения) и впечатлението ми е, че писането му е средна работа, впрочем достатъчно простичко и постно, за да не затруднява възприемането и същевременно, не дай си боже, да отправя към нещо по-дълбоко. Съдържанието на въпросните романчета бяха едни банални истини, които могат да бъдат откровение за човек, намиращ се в началото на смисления си живот и дори биха могли да бъдат интелектуално приключение за човек, неизкушен от срещи с размишления и въпроси около същността на битието.
Едно време имаше един хубав термин, “детско-юношеска литература“, в която впрочем този автор влиза не откъм приключенско-познавателната страна, а по-скоро откъм морално-дидактичната, с опасност да стане и леко досаден в зле прикритите поучения. Та с една дума, плоски и почти едноизмерни притчообразни романи за хора, които нямат интереси да навлизат в света на литературата по – далеч от прага или хайде, за де не прекаляваме, по-далеч отколкото протегната им ръка може да докопа нещо от най-близката лавица, защото май навлизането между прашните рафтове ги плаши, а и вероятно ги смущава фактът, че не са намерили ключа за включване на осветлението.“
Вече е съвсем официално – в България десни партии няма. На изборите за евродепутати няколкото “десни” формации не можаха да съберат гласове даже колкото за по един депутат, за което разбира се, са си виновни само те.
Сега… политическият ни живот се владее от Кръстникът – пожарникар. Аз смятам, че това е за добро.
Пиша в блога си по разни теми, които вълнуват мене и общественото пространство и често получавам въпроси от приятели и непознати защо не пиша за това или онова, което било интересно, актуално и трябвало да изкажа мнение по него. Например:
-“Показните убийства”
-Македония българска ли е?
-Тъпите реклами на прах за пране
-Парцалите Труд и 24часа
-Чалгата
-Азис
-ДПС, “турцизацията” и т.н.
-Торентите, пиратството, нарушава ли правата ни ГДБОП
-Баташките истории.
Тия теми или живо не ме интересуват, или всичко, което има да се каже по тях вече е казано и те ще получат собствен пост в тоя блог, ама на куково лято. Все пак ще се изкуша да ги покоментирам накратко, та дано някои хора осъзнаят колко е обратното на остро да ги бистрят толкова време и с такъв плам.
Гледането на телевизия, смятам всички ще се съгласите, не е жизнено важно за човека – и въпреки това по-голямата част от населението на тази планета прекарва поне по няколко часа дневно зяпнала в телевизора (имам пред вид по-голямата част от тази част от човечеството, която не кОпа в някое оризище 24/7 де).
Всъщност, гледането гледането на телевизия не само не е полезно – то направо е вредно. И за разлика от другите пороци, дори не е наистина приятно, ако имаш късмета да приютяваш някоя и друга сива клетка под скалпа.
Както всички знаете, преди седмица мъдрите глави в парламента гласуваха закон, с който направиха порното в интернет престъпление, наказуемо с до 2 години затвор. Това породи сериозни обществени дискусии и макар вече да разгледах въпроса, тука ще се занимая малко с генезиса на тоя, а и на общо взето всички други закони в държавицата ни.
Изненадващото на тоя закон за порното бе не толкова неговата глупост и неадекватност, а по-скоро неговата… изненадващност. Той дойде някак изневиделица, без никой да знае от къде и кога, бе гласуван набързо и преди някой да има възможност да се изкаже по него. Така, както се случва с всички закони у нас, защото самата процедура по писане и приемане на закони в България е прецакана в същността си.
Напоследък идеята за национализма изживява странен ренесанс. Мноооого е модерно да си горд, че си българин, да обичаш родината и да мразиш държавата, да носиш фланелка с карта на симеонова България и т.н.
Пенсионерите ги разбирам – те така са възпитани и не знаят друго, разбирам и атакистите, защото желанието за подражание, както и неистовата нужда за групова принадлежност са незибежни спътници на вакуума под шапката. Но защо един що годе мислещ млад човек трябва да се гордее с това къде е роден?