Законите за порното и порното със законите

18/05/2007Longanlon

Както всички знаете, преди седмица мъдрите глави в парламента гласуваха закон, с който направиха порното в интернет престъпление, наказуемо с до 2 години затвор. Това породи сериозни обществени дискусии и макар вече да разгледах въпроса, тука ще се занимая малко с генезиса на тоя, а и на общо взето всички други закони в държавицата ни.

Изненадващото на тоя закон за порното бе не толкова неговата глупост и неадекватност, а по-скоро неговата… изненадващност. Той дойде някак изневиделица, без никой да знае от къде и кога, бе гласуван набързо и преди някой да има възможност да се изкаже по него. Така, както се случва с всички закони у нас, защото самата процедура по писане и приемане на закони в България е прецакана в същността си.

Как се прави един закон у нас, каква е процедурата за това, кой ги мисли тия закони? Това изобщо не е някаква строго пазена тайна – нещата се случват горе-долу по следния ред:

Идеята

Идеята за закон се присънва на някой – дали това ще е “бизнесмен” търсещ облаги, висш чиновник (министър да кажем), политик от някаква политическа сила или просто “експерт” към някое министерство искащ да се направи на много работен е маловажно в случая. Въпросът е, че присънилата се идея стига до съответното министерство и по нея започва да се работи – в пълна тайна. Законът се пише от работна група, за която никой извън министерството не знае и работата на която не се обсъжда от никой, освен от преките заинтересовани страни – тия, на които се е присънила идеята.

Бързешком – гласуване

Щом законът е готов, министърът го одобрява и го съгласува с министерски съвет (но с никой друг) и го праща в парламента. Не само не се извършва някаква експертна оценка на това какви ще са преките и коствени последици от закона, но дори се бърза, проектът не се обмисля от всички страни и се правят понякога смешни грешки – технически и смислови. Понеже общо взето депутатите не четат законите, които приемат (освен ако не засягат техни икономически интереси, разбира се), те гласуват тия недомислени и недонаправени закони. Много често се налага законите да бъдат поправяни и преправяни, защото едва след гласуването се е видяло, че имат дефекти.

Чак след приемането и влизането му в сила е възможно законът да получи някаква публичност – именно това прави начинът на приемане на закони твърде непрозрачен. Никой не се консултира с хората и страните, които този закон ще засегне, никой не подлага закона на публично обсъждане за да се види какво мислят хората за него. Обществото бива поставено пред свършен факт да се съобразява с това, което някой си чиновник е сътворил според личните си разбирания или наложените му чужди интереси.

И кво прайм сега?

Необходима е цялостна промяна на процедурите за приемане на закони и нормативни актове (при тях хавата е същата, само дето не се налага парламентът да ги одобрява). Трябва да се осигури процедура за приемане на закони, която да дава достатъчни срокове преди гласуването, за да може проектът за закон да бъде оценен от широк кръг специалисти, да бъде широко дискутиран публично – от гражданите, медиите и в края на краища да бъде гарантирано, че законът е с добро качество и е ясно както кой и защо го е написал, така и какво мислят гражданите и каква е позицията на политиците за него. И дали двете съвпадат. И ако не – защо не.

Ако това се изпълни, вече няма да има чиновници, правещи се на велики в затворения свят на ведомствата си, няма да има глупости, гласувани от парламента щото никой не е обърнал внимание, няма да има по 100 поправки на всеки закон.

Хубаво е да помечтаем…

Декларация: този текст е създаден на основата на един коментар на Георги Ангелов в Блогът за икономика, направен по повод друг закон. Художествената интерпретация е от мене.