А сега господ бразилец ли е?


След като Германия разби всички залози за Световното първенство по футбол и показа на бразилците как се брои до седем, Холандия закръгли бройката до десет, а от онова шеметно лято на 1994 изминаха точно двадесет, време е да се запитаме сега господ бразилец ли е вече и не е ли време да намерим с какво друго да се гордеем...

Темата за националната гордост сме я бистрили доста пъти с умерен успех, но не бяхме допирали до спорта - главно поради факта, че там дребната ни държавица няма кой знае какви поводи за такава, като се изключи Иван Абаджиев. Световното по футбол тая година обаче съвпадна с годишнината от най-силното представяне на българския национален отбор и се завихри една... ум да ти зайде.

Едва ли мина мач, в който коментаторите да не намираха повод да си спомнят за представянето на "пеневата чета". То не бяха повторения на мачовете от тогава по един всеки ден, то не бяха очерци за кариерата и живота на футболистите от "оня" отбор. Чичаците пред блока с умиление си спомнят знаменития гол на Костадинов и как господ за едно лято бе българин.

Разбира се, макар да не съм бесен футболен фен, няма как да не се съглася, че от позицията на детския ми акъл тогава, '94-а си бе емоционално знаменателна година и ако някога съм се доближавал до благоговенческото чувство, за коего Джонатан Хаидт говори в книгата си (която 100% заслужава да прочетете), то ще да е било около 2 сек. след като Лечков им го шибна в кьошето с плешивата си глава.

Каквото било - било

Вече обаче отдавна не съм дете и се чудя, дали сега господ е бразилец, както беше българин тогава? Дали в Бразилия коментаторите избухват в необуздана радост, а карнавали и благодатно поразсъблечени самба мацки излизат с тромби и барабани по улиците? Май не, а?

Чудя се още, дали след двадесет години буйна гордост с брадатата мутра на Трифон Иванов (какво ли щеше да стане, ако оня дето хапе играчите днес се беше опитал да ухапе него...) не е време вече да поспрем да се гордеем с нещо, което, да си признаем честно, не е кой-знае каква голяма работа?

Нека си го кажем - през 1994 г. у нас нямаше на какво толкова друго да се радваме (помните, купони за храна, Луканов, борците с бухалките) и едно четвърто място на световно първенство по футбол беше повод да се почувстваме и ние хора на световната сцена, след десетилетия комунистическа изолация. Не пречи да го помним с кеф, ама айде стига скубахме в екстаз космите по мъжествените си гърди - въпреки, че гърмят банки и прасенца грухтят в парламента, все пак живеем в пъти по-добре от тогава и не пречи да имаме и малко по-големи мечти, па даже да не са свързани с футбол.

СПОДЕЛИ
Гледат ли се на харизан кон зъбите?
За Русия без любов

Коментари

  1. Еее, 1994та купонната система беше свършила вече, под “купон” разбирахме друго 🙂

  2. През 1994 г. със скромната си заплата на техник, и то в държавна фирма, си купувах обувки от софийския магазин на “Бали” на “Графа”. Днес най-близкият магазин на “Бали” е в Истанбул, а следващият – в Рим.

    Та, кои казваш сте тия, дето живеете днес в пъти по- добре?

  3. не е лесно да си песимист – нихилист… 🙂

    черпя автора на статията една усмивка – да си има и той

  4. Ванка с Танка
    15/07/2014 - 19:28

    Виж за САЩ 94 съм напълно съгласен с теб, вместо да надграждаме успеха от тогава, да продължим напред, ние вървим надолу и макар да има надежда с Любо Пенев, едва ли ще успеем да се класираме за Евро 2016, а байганьовския патриотизъм си е стара болка, както и прехваления цар футбол НО, че няма с какво друго да се гордеем, тук няма как да се съглася, защото:
    В света на леката атлетика има 5 рекорда, постигнати през 80те, които не са подобрени и до днес, рекорда на 100 и 200 м гладко бягане при жените на Флорънс Грифит, 400 м гладко бягане на Марита Кох, и другите два са български – прословутите 209 см на Стефка Костадинова на висок скок и рекорда в бягането на 100 м с препиятствия на Йорданка Донкова! Това са повече от 25 г през които тези рекорди стоят и може би няма да бъдат подобрени в близките години. Да не говорим за постиженията ни в борбата, художествената гимнастика, както от каратето (пиши в гугъл сенсей Валери Димитров) и волейбола от последните години. Факт е, че българския спорт в момента е в меко казано жалко състояние, което е комбинация от чалга манталитета на младите спортисти и липсата на треноровъчни бази, все пак спорта е признак за състоянието на едно държавно устройство, както и всичко останало, но е факт, е въпреки малката си територия България е родила много таланти в различни спортове и ще продължава да ражда. Ето онзи ден нашите волейболистки направиха за смях рускините, буквално в задния им двор! За това да кажеш, че нямаме поводи за гордост освен Иван Абаджиев, това просто не може да бъде сериозно мнение за мен, ама изобщо! Ето навръх годишнината от Съединението, напук на на всичко и всички, един българин Кубрат Пулев ще се бие с Владимир Кличко за 4 от поясите в тежката категория. Кога досега сме имали боксьор на толкова високо професионално ниво, че да се бие за най-престижната титла в един от най-великите спортове. Аз затова уважавам Кубрат, защото въпреки по-горе споменатият чалга манталитет и въпреки липсата на развитие, той се бори за успех и успя да стигне до заветната цел, макар и да не вярваше, че някога ще стигне до мач за титла (негови думи). Затова дори да не успее да победи Кличко (който е най-големия на нашето време), той за мен вече е победител. Също важи и Станка Златева, повече мъж от много мъжленца в “дребната ни държавица”, която за разлика от “едрата” Франция, няма нужда от емигранти и гастербайтери, за да и печелят медалите!

  5. Кенет Андерсон
    16/07/2014 - 10:31

    През 94-та нито купони за храна имаше, нито Луканов беше на власт.
    Толкова помниш, ма да кажеш нещо.
    Аз пък цял живот ще помня как Костадинов им заби гол в последната минута на французите и бъди сигурен, и те още го помнят.

  6. Антоний
    17/07/2014 - 21:25

    Е, не само, че господ е бразилец (а и това не е новост – все пак той си живее на хълма в Рио), ами вече юначните ни народи може да се считат и за братски заради общата национална съдба. Да не говорим, че президентката им си е наше момиче, което пък е допълнителен повод за национална гордост, който може да бъде засенчен само от предполагаемото наличие на български флуиди в организма на Маша. Въобще, националната гордост в България се измерва чрез сложна скала, започваща с Гришо, минаваща през Кубрат и довчера наричания “селски” отбор – Лудогорец и завършваща с Левски, но не отбора, разбира се, тъй като него половината население го мрази. А взаимното мразене е много по-присърце на българския националист от единението.

Leave a Reply

Задължителните полета имат *