Невидимите роднини



Роднини имаме всички – някои живеят далеч от нас, други близо… понякога дори заедно с нас. С някои се караме, с други се имаме… понякога даже се обичаме. Народът е казал, че кръвта вода не става и макар да не съм особено съгласен с това твърдение, в общият случай роднините са … ами роднини – по-близки хора, един вид.

Дали обаче се отнасяме към тях подобаващо?

Преди години в българското традиционно общество е ясно как са стояли нещата – роднините са ти роднини за цял живот. Карате се, биете се, обичате се – няма къде да избягаш. ако ще е караница, ще е грозна и шумна, няма да си говорите с години, но… те си остават твои роднини. Ако се имате и живеете близо, независимо дали са братовчеди, лели, братя и сестри, родителите ти дори – те са най-близките хора, с тях си всеки ден.

Сега обаче е малко по-различно. Хората излязоха от семейния кръг и приятелите станаха също толкова важни и близки, като роднините. Децата прекарват целия ден навън – на училище, на гости, пред блока на площадката, пред компютътъра и телевизора и рядко говорят с родителите си дори, какво остава за други роднини. Тийнейджърите пък съвсем – аз си спомням, че в тая възраст гледах да не говоря с нашите изобщо, ако не е крайно наложително. Това, разбира се, е естественото развитие на нещата в обществото ни и в никакъв случай не го обявявам за лошо – разчупването на строго семейната среда си има много добри страни.

Всички имаме приятели, добри и не чак толкова, тяхното мнение е важно за нас, нашето – за тях. Излизаме с тях на кафета, на купони, правим разни неща заедно, приказваме си по интернет, четем им блоговете. А роднините… някак остават в страни – верно, очакваме от тях разни неща, но те са невидими, докато не се случи някакъв проблем, заради който да мислим за тях.

Роднините обаче си остават роднини, независимо дали го забелязваме или не. Хайде, по-далечните не чак толкова, но близките продължават да мислят за нас, да сме им мили и скъпи, а твърде често не получават от нас вниманието, което заслужават. Не получават нищо в замяна. Докато си малък вашите ти дават пари, грижат се за тебе, а ти не им  обръщаш особено внимание, един вид тяхно задължение си е да ти слугуват – което е нормалната гледна точка за едно дете.


Те не искат много

В по-късните години обаче според мене е време да почнеш да се осъзнаваш и да приемеш, че те не са невидими добри духчета, към които се обръщаш само, когато имаш нужда. Те са хора, с техни си чувства, и нужди, които са вложили някаква част от себе си в теб и според мен е важно ако не да им се отплащаш, поне да им покажеш, че осъзнаваш и оценяваш техните усилия.

Не, не говоря за помагането в къщи – което така или иначе трябва да го правиш ако живееш с някого, а и по-голямата част от четящите тоя блог като че ли са на възраст, когато са се изнесли другаде и с другиго. Нямам пред вид материални неща – пари, подаръци и т.н. Говоря за … елементарно внимание. Роднините не искат много – само да се замислиш дали не приемаш това, което те правят за теб за даденост, че са длъжни да го вършат и че е нужно да им обръщаш толкова внимание, колкото и на въздуха, без който не можеш, ама някак не е нужно да мислиш за него. Роднините и те са хора, и те душа носят, и на тях им се иска да си поприказват с някой, особено с тоя някой, който им е близък и скъп.

Затова не пречи като отидеш на гости у баба си, да си приказваш малко с нея, не само да изядеш кекса – да я разпиташ как е и какво прави. Не пречи и да заведеш вашите на вечеря в ресторант, така или иначе получаваш повече пари от тях. Никак дори не пречи като отидеш у тях да си приказвате за нещо смислено, а не да се карате за глупости.

Вервай ми, струва си 🙂

СПОДЕЛИ
Политковска заслужаваше да умре
Клонингите не атакуват

Коментари

  1. За съжаление човек осъзнава горното толкова повече, колкото по-малко време му остава с родителите му (някак си имам чувството че имаш предвид точно майките и бащите ни). И тогава почва да се старае да прекарва повече време с тях, но доста често вече е твърде късно.
    Наистина си струва.

  2. Да това е точно така, стига да успеем да постигнем онова равновесие в отношенията между поколенията, когато децата проявявят известна толерантност към вече поостарелите разбирания на родителите, бабите и дядовците, а по-възрастните от своя страна не се опитват твърде безкомпромисно да налагат вижданията си, отказвайки да приемат, че децата им са вече зрели хора.

  3. Ех, ех, Лонг. Навярно си отишъл нагости на баба си и тя се е просълзила милата…

    Ще си позволя леко да кривна от темата.

    Наскоро се сблъсках с едно семейство, в което нещата стоят като едно време- строга йерархия, уважение и семейни традиции. В началото ми хареса, но после се отвратих.

    Във въпросното семейство бабата и дядото стояха на върха. под тях- децата, които бяха ужасно много- нещо от сорта на 6 или 8, под тях децата, внуците и т.н. До тук всичко е ок но се оказа, че на сватба просто трябва да поканиш всичките. Ако ресторанта, който младоженците са си избрали не събере всичките (те бяха 200 човека рода), просто се сменя ресторанта. На самата сватба има строго определен ред кой с кого да е шпафер, независимо, че може да се случи 25 годишна жена да има за кавалер 6 годишно хлапе- просто така се падат и трябва да се спазва реда, първия сватбен танц не е между младоженците, а между бащата и булката/ свекъра и булката, първото дете задължително се кръщава на бащата на момчето, независимо от това, че малкото бебе може да се наложи да се казва Галилейка, пъпната връв също трябва да бъде отрязана от дядото и т.н. и т.н.

    Оказа се, че във въпросното семейство хотел не ползват- ако дойде някой в София/Пловдив/Варна/някъде си, си избира роднина в съответния град и отива да спи утях. По време на сватби въпросните семейства събират максимум народ навсякъде, които просто… ами просто спят на земята и си говорят неща до 100 часа.

    Друго правило в семейството беше, че младото семейство няма право да приема големи подаръци от семейството на момичето, за да не говорят в рода че се е продал и пр и пр простотии.

    Случи се следното, обаче- момчето отиде и се ожени за момиче, което не беше запознал с родителите си предварително- срещнаха се на годежа им. Родителите на момичето бяха богати и им купиха огромно жилище, булката роди със секцио и пъпната връв рязаха докторите, а на раждането не пшрисъства ни един роднина, на сватбата бяха орязаи 50% от гостите-роднини и първото дете не беше кръстено на нито едно от двете семейства. В резултат на което всички мразят и завиждат на младто семейство, плюят ги до 9-то коляно, разправят, че момчето се било продало на другото семейство, а бащата на момчето се отрече от внучето си и каза, че той тази мръвка не желаел да я гледа.

    Останах потресена от тези история, от тези изкривени традиции и честно казано бих бягала от човек с подобно семейство.

  4. Напълно съм съгласен. От една страна не бива да заклеймяваме какво става и как се развиват нещата, а от друга е хубаво да се замислим по въпроса и всеки да си намери решение, ако се налага.

  5. Ominaeshi, точно това, което описваш са традиционните “ценности”, за които казвам, че вече си отиват – поне в семействата, които ти и аз бихме нарекли “нормални”.

    По никакъв начин не твърдя, че тази стара култура е по-добра от новата – напротив, тя създава изкривявания, предпоставки за консерватизъм и ретроградност, ограничава свободата в хватката на “общоприетото”.

  6. добре си е да се сетиш за баба и дядо, да им отидеш на гости 1 път в годината. щото докато остане време за тях вече са на онзи свят или не чуват кво им говориш…

  7. Аз може и да съм руса по душа, но не схващам целта на статията ти. Много ясно, че това е правилното отношение и ще ида да видя баба си или майка ми, просто защото ги обичам и това е съвсем в реда на нещата. Ако не, поне си звъним да се чуем. Затова е семейство.

    Къде живеете, бре, хора? 😀

  8. Ами целта на статията ми е да обърне внимание, върху това, че увлечени в собствените си проблеми често забравяме за тия, които по default ни подкрепят. Приемаме ги като даденост и не им се отплащаме с необходимото внимание.

    Нищо не пречи като отидеш да видиш вашите да не се карате за глупости, както правят много хора, ами просто да ги прегърнеш 🙂

  9. Mr. NoBuddy
    19/02/2008 - 15:35

    Не им искам нито жилото, нито меда. “Дългът” към семейството е като дълга към Бога – никога не може да се изплати, за да може да си задължен до гроб. Айде не. Предпочитам да има закон – детето събира 100 000 лева, плаща ги и след това никога повече не му се налага да има общо с който и да е от семейството си.

  10. Аз пък имам роднини, които започват да се обаждат да питат как сме в началото на отпускарския сезон като дойде време за море 🙂

  11. Mr. NoBuddy, т’ва гадно, бе.
    Аз така не мога. Тясно сме свързани в нашето семейство. Срещу никакви 100 000 лева или евро не ги сменям (е, за някои по-далечни и не толкова любими членове може и да се позамисля, признавам, но по-скоро не).

    Лонганлон, на двадесет написах благодарствени писма на майка ми и на баща ми – на всеки лично, за различните неща, за които (на онази си възраст) съм сметнала, че трябва да благодаря. По-късно разбрах, че са били ужасно трогнати и много умилени, а всички колежки на баща ми ревали с глас ‘Гледай кви деца има!’…

    Не знам, на мен нещата, за които пишеш и към които призоваваш са ми естествени – и макар че знам, че вероятно има нужда от такова припомняне, ми звучи като ‘Не забравяй да ядеш! Не забравяй да ядеш!’

  12. Лонганлон, явно нещо те е развълнувало и те е предизвикало да напишеш тази хубава статия. Поздравления – разкрива друга страна от теб, която май криеш дълбоко, дълбоко…
    В много аспекти подкрепям БУ, но по някои точки подкрепям и Mr. NoBuddy. Никога не съм харесвала крайностите – нито такива, за които говори Ominaeshi, нито пък за другата крайност с 10-те хиляди лева.
    Аз самата усещам липсата на роднините си и обичам да поддържам връзка с тях, но умерено, ненатрапчиво и непрекалено. В същото време понякога ми досадява непрестанното мрънкане от типа “Кога ще дойдете? Има да се коли агне, доматите трябва да се ядата, елате да ядете дини…” Не им искам агнето, яйцата и тем подобни материални помощи. Искам, като се видим, да си говорим човешки. С някои обаче не се получава. Тогава визитите ни стават формални и насилени. С другите, дето не можем да спрем да приказваме и да се слушаме… 🙂 и чаша вода да изпием заедно, за мен е изключително зареждащо.
    Всичко това приемем като нормално, защото роднинството не ни прави хора от една кръвна група. :І

  13. Много ми хареса заглавието. Съвсем точно в целта. Наистина улисани в ежедневието си младите забравят за собствените си родители.А те милите не смеят да се обадят на децата си, за да не им нарушат равновесието, не смеят да се оплачат дори. Напълно си прав, че трябва по-често де се сещаме за “невидимите” си роднини. Наистина не искат много. Понякога и съвсем нищожно внимание и загриженост са достатъчни да се чувстват добре. Май все по-често само се обаждаме по телефон.
    Вече ако стане наложително да помагаме, когато са болни и наистина не могат без нас. Затова според мен трябва да се виждаме по-често и да се радваме на добри взаимоотношения.

  14. kenkal,
    Всъщност нищо конкретно не ме е развълнувало – отдавна исках да напиша статията и тя ми седеше в to do листа. Осъзнаването на тия неща дойде отдавна и постепенно и то след като вече спрях да завися от нашите финансово.

    Тогава взех да разбирам точно това, което описвам – че съм приемал за даденост това, което те правят за мен и не съм им се отплащал с необходимото внимание.

    Марияна,
    Съвсем добре си ме разбрала 🙂

  15. Един приятел имаше хубава мисъл за тези неща:
    “Родителите са нашите свещенни животни и следователно са неприкосновенни.”

  16. Според мен е въпрос на възпитание и нагласа.
    Моите родители никога не са се отнасяли с мен с прекалено внимание или невнимание.
    Във всеки един момент могат да ми звъннат просто така и дори да съм заета отделям време, защото ми е приятно. А и те не прекаляват – няколко изречения, няколко мили думи, няколко “въпроса”, на които се тросвам и започваме да се смеем.
    Както каза Бу: “не схващам целта на статията ти”. Няма да промениш хората 🙂

  17. добър пост. точно покрива моите мисли 🙂 някои хора обаче имат трудности да изкажат признателността си към родителите (бабите и дядовците се включват в това число, очинайки и калековци – не) и се получава ебаси патовата ситуация. точно за тези хора Лонг е написал поста и като един от тях, много ми хареса 🙂

  18. tl_

    Според мен не да се изказва признание е важно – не е необходимо да обясняваш на вашите колко много цениш, че са те отгледали и че ти перат гащите. Те не го правят, за да ги признаеш.

    Достатъчно е да им обръщаш внимание, да си говориш с тях, да ги накараш да почувстват, че не са никои за теб.

  19. МариЯна
    20/02/2008 - 14:54

    А беше коментирал някъде, че майка ти чете блога.
    Е госпожо 🙂 поздравления, синът ви пише доста увлекателно, което ме накара да се замисля 🙂
    време е да позвъня на родителите си :Д

  20. Бях се пошегувал 🙂

  21. Лонг,

    много добре те разбрах. Просто аз съм от хората, които не се сещат да го направят това. :)Т.е. сещам се, ама някак си нещо ме спира, в повечето случаи 🙂

    Както и да е, имам и добрите си моменти, тъй че…

    Ah well 🙂

  22. И аз обичам родителите си. Ако не се чуем два дни и започвам да се притеснявам. МОже би нашето е малко прекалено, но за мен тези отношения са естествени.
    Виждала съм, че в други семейства не е така.
    Не знам дали има нужда да се напомня – кой както го усеща. Според мен всичко в отношенията в семейството трябва да е нормално, естествено, без излишни усилия. Ако ти идва отвътре да виждаш често роднините си, прави го, ако не – насила не става. Или поне не това е идеята.

  23. заобичах роднините си вече в една възраст, в която натрупах житейски опит и ги разбрах за много неща. заобичах не е точната дума, но почнах да ги уважавам за всички ония неща, дето сега могат да ти кажат с оня тон “нали ти казах”, но не го правят. дет се вика счупих си главата.
    допреди 2 години се събирахме – родители, баба и дядо. държахме се точно като италианско семейство – от салатата до десерта уточнявахме жития и бития на всички, карахме се се на висок глас, но накрая ни идеше да се просълзим от обич. алкохола обаче беше сведен до минимум.
    за съжаление за 9 месеца оредяхме страшно и сега останахме аз и майка ми тук, а брат ми вече работи в германия.
    и си ми липсват мойте роднини, каквито ще да са

  24. “Ами целта на статията ми е да обърне внимание, върху това, че увлечени в собствените си проблеми често забравяме за тия, които по default ни подкрепят”

    Какви проблеми, бро? Циклите дето си ги измисляме са най-опасни. Неща от сорта на-що не си поцъкам 5 часа на компа , вместо 2 а за останалите 3 да видя накой роднина/добър приятел.
    Гейменето може да го замените с телевизия, шматкане или каквото там ви хареса. И да прав си , че някои хора губят познанствата си заради краен егоцентризъм.

  25. Това за филмите, в които ние се вкарваме е много правилно! Ама в случая май не е това.
    Нали има една приказка “Роднините за какво са?” Точно по подразбиране те са хората на които разчиташ винаги и очакваш те винаги да се отзовават. И те най – вероятно ще го направят. Но дали сте приятели освен роднини? Това е според мен много важно условие за да бъдат добри отношенията.

  26. Ммммм, интересно как всички приемате, че само родителите са роднини и почвате да говорите за мама и тате, кога сен им звъннали или кога не сте. Май надушвам гузна съвест. Щото никой не ви е питал всъщност. И никой не е казал, че постът е само за родителското тяло.
    Иначе моето лично мнение е, че с роднини само се сяда на маса. Започнат ли да ти дават тон в живота, да ти помагат, да искат да им помогнеш или нещо такова… ами порсто нещата се изкривяват. Чисти сметки – добри приятели. Никакви сметки – добри роднини. Честно – патила съм си и не мисля, че трябва да поздравявам собствената си леля, но с удоволствие поздравявам лелята на бащата на най-добрия ми приятел, както и примерно майката на най-добрата приятелка на леля ми. Естествено имам си и братовчедчета, които в момента много ми липсват, но то е заради тях самите, а не щото примерно през 1995 сме делили прасе или щото имаме подобна кръв. Родителите винаги си остават семейство, но като “невидими роднини” аз определям точно тея, които не се сещаш да поканиш на сватбата си или пък на които никога няма да кръстиш детето си. Не заарди нещо лично, а защото в живота ти те п рисъстват само като имена. Примерно жената на втория братовчед на дядо ми, която живее в Търговище няма никакво право да се изтърсва у нас и да ме ползва за хотелиер по 5 пъти в годината. Ем, че тя най-много 2 пъти за 20 месеца киха, понеже съм я споменала. Хайде де – родинните не са ти нито приятели нито нищо. Не им дължа нищо, нито им искам нещо. А семейството, е, то е нещо важно. И различно.

  27. Аз съм я карал винаги по старобългарски т.е уважение до девето коляно на моя род и този на жената. За съжаление съм на такава възраст, че по възрасните от мен вече ги няма на тоя свят, а с по-младите се виждам по рядко.Връзката ми с умрелите и живите е непрекъснатото попълване на родословното дърво.

  28. Бих рекъл, че Един човек дали ми е роднина или не, нема никво значение… важно е дали човекът струва … Аз силно бих успял да кажа, че поддържам нормални контакти с моите роднини… даже не познавам някои от лелите си, и първите си братовчеди/братовчедки…
    Не съм виждал едната си племенница от … не знам колко години

Leave a Reply

Задължителните полета имат *