Невидимите роднини

19/02/2008Longanlon

Роднини имаме всички – някои живеят далеч от нас, други близо… понякога дори заедно с нас. С някои се караме, с други се имаме… понякога даже се обичаме. Народът е казал, че кръвта вода не става и макар да не съм особено съгласен с това твърдение, в общият случай роднините са … ами роднини – по-близки хора, един вид.

Дали обаче се отнасяме към тях подобаващо?

Преди години в българското традиционно общество е ясно как са стояли нещата – роднините са ти роднини за цял живот. Карате се, биете се, обичате се – няма къде да избягаш. ако ще е караница, ще е грозна и шумна, няма да си говорите с години, но… те си остават твои роднини. Ако се имате и живеете близо, независимо дали са братовчеди, лели, братя и сестри, родителите ти дори – те са най-близките хора, с тях си всеки ден.

Сега обаче е малко по-различно. Хората излязоха от семейния кръг и приятелите станаха също толкова важни и близки, като роднините. Децата прекарват целия ден навън – на училище, на гости, пред блока на площадката, пред компютътъра и телевизора и рядко говорят с родителите си дори, какво остава за други роднини. Тийнейджърите пък съвсем – аз си спомням, че в тая възраст гледах да не говоря с нашите изобщо, ако не е крайно наложително. Това, разбира се, е естественото развитие на нещата в обществото ни и в никакъв случай не го обявявам за лошо – разчупването на строго семейната среда си има много добри страни.

Всички имаме приятели, добри и не чак толкова, тяхното мнение е важно за нас, нашето – за тях. Излизаме с тях на кафета, на купони, правим разни неща заедно, приказваме си по интернет, четем им блоговете. А роднините… някак остават в страни – верно, очакваме от тях разни неща, но те са невидими, докато не се случи някакъв проблем, заради който да мислим за тях.

Роднините обаче си остават роднини, независимо дали го забелязваме или не. Хайде, по-далечните не чак толкова, но близките продължават да мислят за нас, да сме им мили и скъпи, а твърде често не получават от нас вниманието, което заслужават. Не получават нищо в замяна. Докато си малък вашите ти дават пари, грижат се за тебе, а ти не им  обръщаш особено внимание, един вид тяхно задължение си е да ти слугуват – което е нормалната гледна точка за едно дете.

Те не искат много

В по-късните години обаче според мене е време да почнеш да се осъзнаваш и да приемеш, че те не са невидими добри духчета, към които се обръщаш само, когато имаш нужда. Те са хора, с техни си чувства, и нужди, които са вложили някаква част от себе си в теб и според мен е важно ако не да им се отплащаш, поне да им покажеш, че осъзнаваш и оценяваш техните усилия.

Не, не говоря за помагането в къщи – което така или иначе трябва да го правиш ако живееш с някого, а и по-голямата част от четящите тоя блог като че ли са на възраст, когато са се изнесли другаде и с другиго. Нямам пред вид материални неща – пари, подаръци и т.н. Говоря за … елементарно внимание. Роднините не искат много – само да се замислиш дали не приемаш това, което те правят за теб за даденост, че са длъжни да го вършат и че е нужно да им обръщаш толкова внимание, колкото и на въздуха, без който не можеш, ама някак не е нужно да мислиш за него. Роднините и те са хора, и те душа носят, и на тях им се иска да си поприказват с някой, особено с тоя някой, който им е близък и скъп.

Затова не пречи като отидеш на гости у баба си, да си приказваш малко с нея, не само да изядеш кекса – да я разпиташ как е и какво прави. Не пречи и да заведеш вашите на вечеря в ресторант, така или иначе получаваш повече пари от тях. Никак дори не пречи като отидеш у тях да си приказвате за нещо смислено, а не да се карате за глупости.

Вервай ми, струва си 🙂