Не им ли писна?!?

05/01/2009Longanlon

---

Извънземните, знаете, не са като нормалните хора – основна цел в мизерния им животец е да долетят на китната ни планетка и да се опитат не само да правят кръгове в житото и да отвличат хора за изследвания, ами и да прелетят на летящите си чинии и да искат да завладеят/унищожат Земята и да изтребят/поробят населението й.

И не се отказват, пущините, въпреки хилядите си неуспешни опити за това. Ей на туй аз му викам да си тъп и упорит…

Едва ли има нужда да илюстрирам с картинки неистовата жажда на извънземната сволоч за човешка кръв. Още откак малко, но грозно изчадийце изскочи от гръдния кош на един нещастник пред шащисания поглед на тогава младата Сигърни Уивър (по прашки, половин час по-късно, само за ценители), ние знаехме, че нещата никога няма да бъдат като преди. Знаеха го и Те – кутията на Пандора бе отворена и нямаше връщане назад.

Но те не се задоволиха с каквото им бе дадено, не. Не им стигаше да мачкат мистериозни кръгове в житото, много фермерско им се струваше. И да отвличат хора, да ги подлагат на унизителни и страховити изследвания и после да им трият паметта и да ги пускат им писна. Появата на летящите им чинии под формата на неясно светло петно на размазани снимки само ги дразнеше. Те искаха повече и дойдоха да си го вземат.

Прииждаха на талази, влачейки слузестите си туловища, размахали пипала и нокти, яхнали космическите си кораби или случайни астероиди, носещи се към слънчевата система. Зинали с една, две или произволно число зъбати усти, посегнаха да ухапят ръката, която ги храни. Пускаха бомби, изгаряха с лазери, заразяваха с извънземни вируси. Нападаха на отряди, глутници, ята. Убиваха нещастни пищящи блондинки, които бягаха на забавен кадър, друсайки силиконови цици, разрушаваха големи американски градове с огромни лазери.

И ядяха големия батлан

Дюк Нюкем бе нашият Левски, рязаната двуцевка – нашето евангелие (е, понякога и евангелието бе нашето евангелие, защото некои от скверните твари се боят от словата господни). Армада след армада пристигаха на Земята и намираха тук само смъртта си и нищо друго. Където се появяха, там бяхме ние да ги посрещнем не с хляб и сол, а с огън и меч (без Сенкевич тоя път). Яйца снасяха, клонираха се, телепортираха се – нямаше значение – пред надрусаната маринка с медик всички са равни. Реки от зелена кръв проляхме, планини от деформирани марсиански черепи издигнахме.

Но не спряхме до там – преследвахме ги. Построихме си космически кораби или откраднахме техните, изсипахме се в метановите клоаките, които те наричаха родни планети и ги унищожихме из корен, поразихме ги в праведния си гняв, тъй както старозаветния е поразил Содома и Гомора.

Обаче те не спират

Ще рече човек, че като ядоха дедовия толкова пъти, ще им дойде акъла в главите и ще се затрият по другите краища на галактиката (е, само дорде не ги спипаме и там, разбира се), по-далече от нас. Ама извънземен акъл, моеш ли го разбра – не вдянаха за толкова години кой държи хляба и ножа (и плазмената пушка). Всяка година идват, все помногобройни, все по-кръвожадни, с все по-детайлна графика. И гинат на кило. Та питам се – не им ли писна?!?

p.s. личи си, че никак не съм обикалял дискотеките по време на коледно – новогодишната ваканция, а? 😉

#извънземни#смърт