Онлайн ерпегетата SUKZ

21/06/2007Longanlon

Много модерни станаха тия MMORPG-та напоследък. Куцо и сакато се разкарва из пиратските сървъри на World of Warcraft и Lineage, събира злато, трепе чудовища, прави кланове, рейдове, купува, продава, шие панталони, лови риба, бере гъби…. По света е още по-зле – то не е фишинг, продаване на предмети и герои по e-bay, кланови форумни войни, хакване на акаунти…

И какво толкова им намират на тия онлайн ерпегета?

Първо нека се разберем – геймър съм от зората на геймърството изобщо. Е, малко се изсилих с туй твърдение, щото не съм циклил pong до отлепване на роговицата… Но все пак на Правец 8 съм плескал яко Sabotage, Супер артилерия и каратеката, поради което смело мога да се нарека ветеран на PC гейминга. Общо взето половината изобщо излезли у нас игри са ми минали през ръцете, а особена обич винаги съм питаел към ролевите такива. Играя ролеви игри както в мулти, така и в сингъл плеър – независимо дали са спокойни и те карат да мислиш повечко (превъртал съм Baldur’s Gate 1 сигурно по 8-9 пъти, а 2 – двайсетина) или единствената цел в тях е да се набираш мощно на мишката (имах няколко героя над 90 левъл на Diablo). Както се казва: любя, тача и милея ги.

Това с онлайн ролевите игри обаче, не мога да го разбера. Изкарах 3 месеца да играя Lineage (”Смелите ги кОпаме с изглед към Cruma” 🙂 ), преди това пробвах за няколко дни WoW, преди да осъзная, че някак си това, което правя не ми се връзва с дефиницията както за RPG, така и за интересно прекарване на времето… ходиш, биеш едни лисици, котки, дърве, прилепи, тролове, огрета, дракони даже… Ще речете ерпеге като ерпеге, кръФ и насилие ли има, че и качване на нива и умения, давай го насам!

Обаче…

Онлайн ерпегетата претендират да предоставят на играча максимална свобода – може да ходи където си иска, да прави каквото му е по сърце и когато му е кеф да поизпълни някоя задача от основния куест. Какви са пък тия допълнителни забавления, с които човек може да се…. забавли? Ами едното е да си живееш живота такъв, какъвто можеш да си го живееш и наяве – не да се трепеш, а да събираш билки и да правиш поушъни, да копаеш руда, да ковеш, да купуваш и продаваш на пазара… изобщо широко рекламирана многостранност на действието. Само дето така и не можах да му хвана цаката кое му е интересното да шиеш панталони онлайн при условие, че целия останал свят се трепе наоколо. Ама то и трепане да беше… Ако не следваш основния куест можеш общо взето да ходиш да биеш разни яки създания с надеждата да ти пуснат якия предмет. Биеш ги 2-3 пъти, 5-10, 100-200, роботизираш се както само 12 годишен в преследване на Immortal King’s set може да се роботизира и накрая губиш цялото удоволствие от играта – превръщаш цъкането от вълнуваща битка в рутина, а рутината руши всяко забавление.

Въпреки това хората здраво играят онлайн ерпегета

Събират се с хиляди и циклят ли циклят… И там е зарибявката – че са хиляди. Защото играта по същество не е кой знае колко интересна – нямаш някаква готина история да следваш, чудовищата си стоят като колци насред полето и чакат някой да отиде и да ги обръска, след което пак се появяват на същото място… НО не отиваш да ги бръскаш сам, а с приятели. И както знаем много неща човек може да ги направи и сам, ама с компания е много по-интересно. Когато има до тебе живи хора, па макар и въплътени в синкава елфка и леко зеленикав орк, всичко става някак по-интересно. Когато оплетеш ризата или свариш отварата някак скучно е да я продадеш на ковача в селото, но ако стои на пазара и се пазариш за нея с истински китаец (или перничанин, те на еднакво неразбираем език говорят), това не ще да е за изпускане…

И какво излиза? Че цялата мания около онлайн ролевите игри се подклажда най-вече от съвсем естественото човешко желание за общуване, нуждата да си поговориш с някой (дори и с реплики като pfg 1 front def! stfu n00b!!!) и да се помотаеш с него (дори в блатата на някаква измислена игра, примерно). Имах двама приятели, гаджета, които играеха заедно онлайн игра подобна на Диабло, ама японска, не я помня вече. Докато той на единия компютър трепеше, тя на другия стоеше в кръчмата и чатеше с останалите играчи и него. Важното е да си общуват, нали, щото в една връзка общуването е най-важно, казват. Комюнититата, които се оформят в тия сървъри, клановете, към които се стремиш да се причислиш, редовните срещи, съвместните рейдове, чувството за общност – това са нещата, които привличат и ще привличат играчи към онлайн ерпегетата, превръщайки ги в някакъв особено усложнен вариант на mirc. Да се разкарваш с приятели и да вършите поразии, да се биете с други банди и да чупите прозорците на бабите от квартала – като в “Том Сойер“, само че в интернет и няма опасност да ви хванат вашите и да ви напердашат.

Тука може да е мястото да изпадна в сенилни хуманистични “прозрения” за това как интернет отдалечава хората, вместо да ги сближава и как днешното поколение напразно търси идентичност пред компютрите вместо да хване китарата и да излезе в парка… и т.н. и т.н. псевдоинтелектуални лайна, каквито може да ти изсере само Драго Чая, ако още се прецакваш да гледаш телевизия и случайно пръстът ти се изкълчи над дистанционното за канал 1 в неделя сутрин.

Аз обаче не се вайкам по деградацията на съвременния свят, нито призовавам който и да е “да спре да играе тия тъпи игри” и да се отдаде на пост и молитва. Просто разбрах за себе си, че това не са моят тип игри – лично аз вместо да вися цяла нощ, за да хвана сбирката на клана, предпочитам да поизтребя чудовища на сингъл и после да видя клана на живо (имам пред вид, разбира се, BVC – belene vodka crew). Щото ако погледнем трезво на нещата, в Lineage колкото и висок ранг да си в клана и колкото и хубави ризи да шиеш, шансът да те наебат даже само онлайн клони към нулата, а пък всички знаем, че сексът офлайн е донесъл само добро както на човечеството като цяло, така и на всяка отделна личност в часност 🙂