Малко алтруизъм и от мене

21/07/2008Longanlon

Да не повярваш – от месец насам се включвам в общественополезна дейност, която не ми носи никакви дивиденти, освен чисто личното удовлетворение, че го правя.

Става дума за детския баскетболен отбор, който организирахме …

Ако четете тоя блог по-редовно или пък ако ме познавате, значи отдавна ви е ясно, че съм твърд привърженик на егоизма като житейска философия. Нещо повече – смятам я за единствената възможна житейска философия и си позволявам да мисля за лицемер или просто за неориентиран всеки, който твърди, че се ръководи в делата си от нещо друго. Това, което малко хора разбират обаче, е че егоизмът не е сляп и плиткоумен стремеж към краткотрайна собствена изгода, а е… дългосрочният, разнопосочен и умен стремеж към собствена изгода – такава, каквато всеки си я разбира. За някого това може да е личното удовлетворение от правенето на благотворителност дори 🙂 Та това кратко предисловие служи на едничката цел да ви предпази от прекалено учудване пред факта, че през последния месец, с помощта на “моя” доброволец Чейс организирахме детски баскетболен отбор.

Първоначално, цялата работа беше да се оборудва една наскоро ремонтирана спортна зала. Пари за ремонт имаше и общината го направи в началото на годината, само че нямаше пари за оборудване и тя си стоеше празна и общо взето неизползвана. Затова американският доброволец, с когото работя – Чейс Морган, с помощта на общината написа един мъничък проект към една частна американска фондацийка и те отпуснаха $5000 за да се ободудва залата за баскетбол и волейбол. И кошове и останалите работи бидеха сложени, топки бяха купени и т.н. (с което аз нямах нищо общо, освен, че гледах), което отне на 8 майстори два дни пот и сълзи (и излежаване на дюшеците за борба):

Още преди да бъдат сложени кошовете обаче, Чейс реши, че трябва да ги оползотворим някакси, а не само да стоят в залата като в музей – тва са те американците, не си седят на гъза, ами само гледат да работят. Развихри се тоя човек, обсъдихме идеи и направихме обяви, че набираме деца за отбор по баскетбол, а той обиколи няколко от класовете да агитира. Треньори, познахте, щяхме да бъдем аз и той, при това напълно доброволно и без никакъв опит.

Изненадващо за мене, на първата тренировка дойдоха трисетина момчета и момичета на възраст между 8 и 13 години и на нас ни се наложи да ги тренираме “на сухо”, защото кошове още нямаше – подаване, дрибъл, стоеж, защита, такива работи. Все пак по едно време на втората седмица от фирмата дойдоха и сложиха кошовете, а ние, с останалите по проектчето пари, купихме екипи за децата, та да се почувстват пичове.

Разбира се, проблеми не липсват, но някак успяваме да се справяме. Всъщност, нито аз нито Чейс разбираме особено от баскетбол, освен, че го играем и гледаме NBA, но понеже децата са малки, ги учим само на основните работи, а и има сайтове с тренировки. С напредването на лятото, половината играчи се разбягаха по села и лагери и сме с намален състав, а повечето момичета ги беше срам да позират за снимките и стояха смутени зад фотографа. Екипите пък се оказаха доста големи за по-дребните деца, та сега търсим да вземем по-малки, ама никъде няма. Всъщност обаче тва няма да е кой-знае какъв проблем, щото още много протеин има да изпият подопечните ни, докато се научат да играят, че при това и отборно, тъй че може и да пораснат дотогава 🙂 Аз пък принципно мразя деца, ама кво да правя, налага се да свиквам за след време, когато ще ми се наложи да отглеждам моите. Пък и доволните им физиономии не са за изпускане…