Синдромът “Намръщен келнер”

17/12/2008Longanlon

---

“Кво ша убичати!” тросва ти се намръщена девойка, а след като поръчаш, без да каже дума се фръцва към бара. После идва след час-два, разлива ти кафето в чинийката и се муси, че не й оставяш бакшиш.

Синдромът “Намръщен келнер” го има на много места по света, но само американците са му намерили цаката, при това много хитроумно…

Разбира се, всички сте попадали на тях – бъдещите Принцеси и бъдещите Президенти на Газпром. Принцесите само убиват времето и чакат да ги намери принца с аудито и да се ожени за тях. Бъдещите президенти на Газпром пък смятат, че са родени за велики дела и са в процес на търсене (ама не много активно, така полека, ако може на крака да им дойде) на страхотната, лека и много добре платена, за предпочитане шефска работа. Общото между двата вида е, че докато се изпълни заветната им мечта, са принудени да работят като сервитьори и не само никак не са щастливи от това, ами и държат да го разбереш, ако имаш нещастието да се окажеш техен клиент.

Те са намусени, вечно нервни, сумтят и въздишат нетърпеливо, тропат с крак докато разглеждаш менюто, а за да разбереш колко време вече чакаш да ти донесат една скромна пържола, трябва да си погледнеш не часовника, а календара. Ако им направиш забележка са агресивни, карат ти се и понякога (макар и рядко, щото си спокоен човек) едва се удържаш да не им зашиеш по един (а ако са мъже – не се удържаш). Не го прави преди да са ти донесли яденето обаче, защото ще ти пикаят в супата и ще ти плюят в салатата.

Причината

Причините за това, че мнозинството от сервитьорите се доближават твърде много до така изискано гореописания профил е прозаична. Сервитьорството е общо взето нископлатена и непрестижна работа, поради което в него почти няма професионални кадри – хората, които работят това са за малко, докато намерят нещо по-добро. Просто на тях не им дреме за тебе и за любовта ти към чистите пепелници и чашите без три вида червило по ръба.

Който е умел в професията си или пък е учил за това, моментално изчезва в чужбина, където пак може да е неучтив с клиентите (ех, париж…), но му плащат няколко пъти повече за това. Така у нас остават основно некадърни и нископлатени сервитьори, поради което собствениците на хотели по черноморието искат да внесат работливи и прилежни виетнамски и тайвански такива. А през това време, ние тренираме яко, за да нараснем на килограми, да си купим ланец и сервитьорите да изпитват страхопочитание към нас и да не ни се мръщят.

Решението

Е, братята американци, за колкото и тъпи да ги мислите, са му намерили цаката, при това твърде елегантно. Не, че там по заведенията няма вмирисани на цигари скумрии с мустак като Филип Тотю, които направо ще ти наредят какво трябва да ядеш, но болшинството хора, работещи по заведенията са усмихнати и учтиви или поне успешно се правят на такива. Търчат като изоглавени и непрекъснато те питат дали няма да искаш още нещо. Ебаси…

В САЩ минималната заплата е към $7-8/час – вземат я чистачи, пазачи в молове и други непрестижни професии. Работата е там обаче, че единствените хора, на които законът позволява се дава по-малка заплата, са сервитьорите и барманите. Поради това работодателите обикновено плащат съвсем малко на служителите в заведенията за хранене и пиене, често им внасят само здравни и социални осигуровки, а заплата не им дават изобщо. Така сервитьорите разчитат единствено и само на … бакшиша. Разбира се, да се дава бакшиш в САЩ е масова практика, почти е задължително, ако не искаш да изглеждаш като скънзата на компанията. Но там нашенските номера с мръщенето не вървят и за да заработят тоя бакшиш, келнерите си скъсват гъза да ти угаждат, особено ако си редовен клиент.

Дето имаше един виц, най-добрата система е ако си доволен от обслужването да дадеш 10% бакшиш, а ако не си доволен – да оставиш 10% по-малко пари 🙂 Май само това ще ги излекува бъдещите Принцеси и Шефове на Газпром…

#келнер#намръщен келнер#сервитьор