Мутренските години

01/12/2008Longanlon

---

Помните ги първите години на “прехода” след падането на комунизма у нас – тогава мъжете бяха истински мъже, жените истински жени, а децата искаха да станат мутри, за да карат големи, черни коли.

И аз бях там, и по мен стреляха – с газов пистолет де, но си бяха луди години, от където и да ги погледнеш…

Казват, че човек е най-впечатлителен по времето, когато се оформя личността му и начинът му на мислене – ранните тийнейджърски години. Затова си мисля, че мутренските години, които съвпаднаха с първите ми години в гимназията и далеч от родителското тяло, са оказали някакъв може би все още скрит, но несъмнено пагубен ефект върху крехката ми психика. Очаквам с нетърпение мига, в който стана много богат и мозъкът ми се разкапе от скъпо уиски и евтини курви до толкова, че да почна да ходя на психоаналитик и този състрадателен жрец на църквата на Фройд състрадателно да ми обясни, че живея така саморазрушително, защото са доведени до неуспех отчаяните ми опити да се доближа до ролевия модел, който едновремешните еднолични властелини на ърбън-вселената – мутрите – са оставили в детското ми съзнание.

И наистина – днес мутрите са общо взето в новините и в по-големите чалга дискотеки, а инцидентно и в некой кортеж тежки черни коли, който те задминава по магистралата (в случай, че това не е кортежът на Станишев де, който се движи из страната по същия начин). Но през съдбовните ’93-’94 година началният капитал в България се ковеше с бухалки, а кварталните мутри, повечето от които по-късно щяха да бъдат застреляни от себеподобните си, бяха местните обекти на подражание. А аз по това време бях ученик в Плевен: 13 годишен пикльо с физиката на скакалец и (констатирам с немалка доза съжаление, понеже умствено като че ли не съм се развил много от тогава) с толкова акъл и по спомените ми държавата бе като едно гето – всичко бе евтино, кичозно и шумно, и всеки искаше да е гангстер.

Евала на холдинга

Комунизмът (доколкото сме го имали) току си бе отишъл и ръцете на частната инициатива под всякаква форма бяха развързани. Това останаха златните години за гаражните магазини с турска конфекция, за фалшивите пари, фалшиви наркотици и оригинални маратонки Аbibas и Neki. Пред честните ми, детски сини очи, всеки се бараше далавераджия, купуваше, продаваше и (евентуално) ядеше боя и после разказваше за това с гордост. Този икономически и социален феномен породи знаменателния за епохата героизъм – да пробуташ фалшиви долари в магазин за спортни стоки, и да си купиш с тях фалшиви маратонки.

Като си спомням по-големите ученици и младежи тогава, имам чувството, че в тия години цялата държава се състоеше от wannabe мутри, биячи и далавераджии. Всеки си купуваше черно кожено яке и гледаше лошо, ако и баща му да беше сладкар в местната баничарница. Всеки говореше маниерно и на всеослушание по мобифона (често изключен), което породи градското меме “Ай бегай от тука с тия десет хиляди марки бе!“. По заведения с мръсни пластмасови масички, тийнейджъри седяха, облекли новите си анцузи, пушеха и докато пиеха жълт сок за 10 ст., с важен вид се лъжеха един друг кой колко валута е сменил тази седмица, и кой на кого “скочил” в местната дискотека.

Местните дискотеки пък (както сега по-печално известните фолк клубове) бяха едва ли не лобно място за всеки уважаващ себе си градски жител. Там невинната селска простотия и стремежът към варварска показност на протагонистите на тогавашния капитализъм избиваше в паркиране на колите (внос, крадени) пред входа или на средата на улицата, дебели златни ланци и маркови анцузи, задължителният лош поглед и агресивно поведение, както и, ако наблюдателят има късмет, атрактивни, но кратки схватки между нашмъркани и пияни, шкембести, дебеловрати великани (“ти знайш ли аз на кой съм човек бе!”) и инцидентни стрелби.

Канстофони-манстофони

Пробивайки си трудно път през няколкото години академични дебри на гимназията обаче, бях и жив свидетел на сравнителния упадък на мутрите и мутренската култура. Прекалено голям брой от тях биваха пребити и застрелвани (или поне така се чуваше, не съм виждал никой застрелян), без да напечелят многото пари. Неколцина се гръмнаха сами, макар да имаха кола и руса десетокласничка за гадже (мерилките на успеха тогава), което им действие предизвика недоумение у отчаяно домогващата се до тия мерилки, лошо гледаща младеж.

Изобщо, ако съдя по скромния си личен опит и разказите на приятели (и на любимата си братовчедка, която по едно време беше една … руса десетокласничка – Яна, обичам си те 🙂 ), това мутренският живот не беше много нормална работа – прекалено много наркотици, стероиди и алкохол, прекалено много нервни кризи и рев имаше, за да бъде това един мъжки живот. Имам чувството, че мутрите тогава бяха хора, които живееха живот назаем, винаги на ръба на лудостта, притискани отвсякъде от нуждата да поддържат характерния си начин на живот и поведение. Те бяха мутри и не можеха да са други, затова повечето от тях нямаха избор, освен да изгорят бързо, светейки за кратко.

#вис#мутренски години#мутри#сик