Чедата божии


Смятам да позасегна неприятната и общо взето избягвана от повечето хора тема за децата с ментални увреждания, като споделя доста циничното си, но според мен разумно мнение по въпроса за това как те трябва да бъдат третирани от хората и държавата в морален и в чисто битов смисъл.

Отношението към децата с умствени увреждания се корени в отношението към хората по принцип. Едно развито общество има правила, които определят отношението му към различните въпроси. Когато става дума за членове на обществото, влизат в действие онези правила, касаещи хората в това общество. Отношението към даден човек, колкото и да си го разискваме, е регламентирано от закона и от обществото. Законът в това отношение не прави разлика в хората на база здравословни, социални, етнически и религиозни разлики.

Дори напротив

Стремежът е да се създадат помощни социални и законови средства, за да се даде на неравнопоставените във физическо или друго положение хора равен шанс с този на останалите членове на обществото, защото именно това е една от тъй модерните напоследък ‘европейски ценности’, а фактически и един от основните принципи на цивилизованото общество. Народът е казал – не знаеш от кой храст ще изскочи заек – и това е напълно вярно – примерите за неравнопоставени хора, които са дали безценен принос за обществото ни и са водили полезен и достоен живот са много.

До тук се изявих като перфектния хуманист и е време да обърна курса, най-малкото, защото просто не съм такъв. Разбира се, мисля и вярвам в това което казах до сега, НО…

Понятието ‘човек’ не може да бъде разширявано безкрайно. Също и ‘член на обществото’. Има индивиди, които не са пригодни за живот дори в общество, толерантно колкото нашето. Не говоря за физически недъзи, а за умствени – именно умът, а не тялото е основният фактор, по който днес оценяваме някого. Интелектът различава човека от животните и той е основният показател за тази разлика. Фактът, че нечие бебе прилича на човек според мен не е достатъчна причина да бъде третирано както такъв, след като няма и най-малък шанс да се развие по подобаващ начин. То ще порасне, но ще стане ли човек? Член на обществото? Ще може ли да говори, да мисли, да общува на човешко ниво? Тези въпроси са неизбежни и трябва да си ги зададем, когато си говорим за хора с умствени недъзи.

“Кой си ти, че да си играеш на господ”?!?

Този лаф вече не върви. Аз съм и аз решавам. Аз съм член на обществото и имам своя глас – той е важен за управлението на държавата ни, както всеки друг и аз мисля, че трябва да взема позиция по всеки морален въпрос, който ни касае. Така, както трябва да я вземе всеки, а не да оставя това в ръцете на “бог” така да бяга от отговорност – та нали за това се стремим към гражданско общество?

Какво да правим?

У нас, а и по света, когато едно дете се роди с умствена изостаналост (или друг недъг, предизвикващ такава), за най-човешко, морално и правилно се счита родителите да не го изоставят, а да се грижат за него в къщи. Това обаче, според мене е един от най-лошите варианти. Защо ли? Ето защо:

Родителската любов е един от най-силните инстинкти в природата – често пъти дори по-силен от инстинкта за оцеляване. Родителите на деца с ментални увреждания ги обичат, понякога много – но дали това е истинска родителска любов? Едно котенцето примерно също е сладко, предизвиква умиление, заслужава адекватно отношение. Но не е еквивалентно на човека. Едва ли заради него някой би пренебрегнал работата си, семейството си, живота си. Давам примера с котето не случайно – едно умствено изостанало дете се развива като коте – казах вече – сладко е, може да се научи с усилие и упорство на някои неща, мило е и е лесно да го обичаш, но в момента, в който престане да те забавлява се превръща в бреме и е необходимо да излезе от живота ти.

Както казах, едно такова дете е бреме – финансово и най-вече психологическо за родителите си. Защото те го приемат като болен човек и страдат заедно с него, но не могат да го излекуват. Страдат, защото никога няма да го видят да порасте, да завърши училище, няма да ги зарадва със собствено семейство, с внуци, няма да постигне това, което те не са успели, никога няма да се гордеят с него. Страдат не само те, а и семействата и роднините им – било заради детето, било заради измъчените родители. Виждал съм семейства, които се грижат от десетки години за такова “дете” – измъчени хорица, пропилели живота, младостта и щастието си в неблагодарно слугуване и грижи.

Няма пък да ви казвам колко страдат евентуалните други деца в семейството – пренебрегвани всеки ден, по никакъв начин неможещи да наваксат родителските грижи, които се отделят за изостаналото дете, те растат в ненормална семейна среда, тягостна и доминирана от трудностите, без достатъчно родителска грижа и внимание. Заклеймявани са от връстниците си (о, да – децата са жестоки) като ‘брат/сестра на ненормалник”…. Как едно дете може да се справи с такова бреме? И кое дава право на родителите да му го налагат?

Отгоре на всичко страда и самото изостанало дете – родителите не са медицински специалисти и въпреки внушенията на разни сълзливи филми, че любовта побеждава всичко, не могат да му осигурят грижите, от които се нуждае. С течение на годините отглеждането му се превръща в обременяваща рутина и дори да има възможност това дете да се развие, макар и по-бавно, тя никога не се осъществява. Родителите трябва да ходят на работа, а и нямат образованието да се грижат за него по специализираните програми, разработени именно за да се помогне на такива деца

Именно затова мястото на децата с умствени увреждания не е в семейството, а в специализираните заведения. Там работят специалисти, които са обучени да се грижат за тях и да им помогнат да развият потенциала си, колкото и да е той. Родителите пък могат да продължат с живота и кариерата си, да намерят щастието, да се грижат за другите си деца, за да израснат те пълноценни членове на обществото.

Та така… Надявам се, поне някои от вас, докато четат този текст да надникнат извън маската си на лицемерие, да погледнат на въпроса не с емоциите, а с разума си, не автоматично да отричат думите ми като ‘безсърдечни’, а поне малко да се замислят дали пък не звучат разумно.

СПОДЕЛИ
Жени, фитнес и диети – нЕкои наблюдения
Защо не искам да спасявам българското село

Коментари

  1. ridiculous
    10/05/2007 - 16:34

    Да, точно като теб мислят хората, чиито умове са продукт на тоталитарните общности.

  2. И на коя тоталитарна общност е продукт моя ум? На феновете на Тери Пратчет? Или може би на интернет-акваристите? 😉

  3. ridiculous
    10/05/2007 - 23:57

    Чета с удоволствие постингите ти и не искам да се заяждам, макар че неизбежно ще го направя, за целите на красноречието. Ако проучиш философията на програмата да евтаназия на Третия Райх, ще разбереш защо не пропуснах да коментирам тук и коя тоталитарна доктрина е поразила ума ти. Е, при нацистите тя е изведена до крайност, но сърцевината на твоето мнение – да се отделят пълвоценните индивиди от непълноценните (които не се считат за хора), не е много далеч от философията, с която лекарите на Третия Райх са ползвали деца с умствено изоставане за биологични експерименти.
    Ясно е, че това е просто едно твое мнение, изказано в личния ти блог и едно възможно поведение е да се подмине то с горчива усмивка от четящия непознат (демек от мен).
    Но тъй като вярвам, че мненията все са мисли в процес на формиране, мисля, че това е тема и човешка болка, с която си струва да се запознаеш в дълбочина, за да доизградиш позицията си.
    Хубаво е да се проучиш проблема за умствените увреждания, за институционализацията, за детството и емоционалното развитие, за ролята на привързаността за това развитие и т.н. Доста е писано по въпроса (има неща, които бих ти препоръчала за четене, ако интересите ти отиват отвъд Тери Пратчет), има и доста филми (които толкова отдавна са ми попадали, та едва ли ще си спомня заглавията), които развенчават тезата, че хората с умствени проблеми са непълноценни и нямат емоционален живот.
    Колкото помече се разширява капацитета на т.нар. “здрави” да разбират проявите на този живот, толкова повече състояния, преди считани за тежка умствена непълноценност, излизат от листата на “sub-human”. Така че стъпваш по тънък лед и то не поради липса на “хуманност” и “европейски ценности”, както се опасяваш, че може да бъдеш упрекнат, а вероятно просто поради отсъствие на умение и желание да разбереш.
    Ако се интересуваш, мога да си направя труда да попиша малко и да приложа библиографска справка, а и да те насърча да посетиш няколко, както ти ги наричаш “специализирани заведения”. Защото ако искаш да пратиш един човек някъде, добре е да знаеш къде го пращаш.
    Освен това бих проявила и наблагоразумието да те попитам дали наистина мислиш, че едно семейство може да продължи да живее щастливо, ако мълчаливо таи тайната, че е отлъчило един от уязвимите си членове на място като напр. дома в Заберново. Колко такива щастливи семейства познаваш ти?
    Тъгата не си отива от живота ни, когато я затворим в социален дом и я поверим на “специалисти”.

  4. Напълно разбирам тревогата ти и знам, че мнението ми изглежда крайно.

    Гледал съм филми за Германия преди ВСВ и за отношението на официалната власт там към този въпрос. Бях поразен доколко тяхната доктрина по въпроса съвпада с личното ми менение и бях силно учуден защо във филма действията им бяха представяни като неправилни. За справка – никакви “експерименти” не са били правени и не става въпрос за евтаназия. На демонизиране на нацизма съм се нагледал и наслушал и смятам, че то по-скоро има обратния на търсения ефект. Пропагандните филми от онова време са така направени, че се стремят да създадат у хората тогава нагласата, че умствено изостаналите могат да водят щастлив и пълноценен живот, да работят и да се веселят, но само под лекарски грижи. Това е твърде футуристична и напредничава за времето си идея, защото тогава на изостаналите масово се е гледало като на идиоти, които не подлежат на развитие, нито могат да вършат нещо.

    Да, наясно съм, че ситуацията в българските “домове за умствено изостанали” няма нищо общо дори с тази, показвана в домовете споменатите германски домове преди ВСВ – много по-мизерна е.

    Но аз съм проучил въпроса, по който пиша, доколкото ми е възможно без специализирано образование естествено и съм направил избора си – а именно, да говоря за това без лицемерие, което проявяват повечето жители на тази планета, които въпреки изтъкнатите от тебе доводи оставят ментално увредените си деца в домове. Това писание е просто част от усилията ми да покажа, че “мъченическото” мислене, тъй характерно за нашите ширини е глупаво и излишно. Да си “носиш кръста” безсмислица, да се обричаш сам на доживотно нещастие и мизерстване заради някакъв измислен “морален дълг” е толкова далеч от идеите ми за човешко съществуване, че , както казах, не мога дори да приема хората, направили такъв избор – за мен те са или ненормални или просто лицемери.

    Правото да се стремиш към щастие е най-важната, най-революжионната идея, която цивилизованият начин на мислене е дал на света и на него се дължи прогресът на човечеството. Този начин на мислене кара хората да търсят как нещо може да бъде направено по-най-добрия, най-полезния за всички начин, да мечтаят, но да живеят в реалността, не измисления свят на традицията и остарелите “морални повели”. Защото отношението към умственоизостналите деца, срещу което аз писах тук(да се гледат в къщи) е именно това – измислена традиция, представена за много морална, която фактически не е добра за никой – нито за семейството, нито за обществото, нито за самото изостанало дете.

    Да, аз мисля, че едно семейство може да просължи да живее щастливо, след като е оставило умствено изостаналото си дете в дом. Или поне по-щастливо от тия семейства, които аз съм виждал да си ги отглеждат в къщи (макар че то кое ли семейство не е по-щастливо от тях…).

    И не, ти не се заяждаш – ти представят личната си позиция по въпроса, и се стремиш да я обясниш, за което аз мога само да те уважавам, защото и аз в този блог правя абсолютно същото, само че с моята си позиция.

  5. Не смея да кажа, че не съм съгласна с теб, Longanlon, но някой ден и аз ще имам деца и се надявам силно и искрено да нямат умствени проблеми. И тогава не знам как бих постъпила. На теория бих ги оставила в ‘дом’, но дали наистина ще го направим ако недай си боже се случи?
    Всъщност моята позиция е дори още по-крайна – или казано с евфемизъм – евтаназия

  6. Между другото блога ти е интересен и пишеш провокиращо, чудя се защо имаш толкова малко коментари?

  7. Малкото коментари са поради долупосочения факт:

    “Не смея да кажа, че не съм съгласна с теб, Longanlon”

  8. по-скоро защото блогът е едва на 2 седмици и още нямам голяма аудитория

  9. Нямаше начин някакси когато заговорим за нещо лошо незаконно и неморално да не опрем и до сатанизираният Трети райх и чудовището Хитлер.
    Хората винаги имат нужда от олицетворение на злото за да отъждествят всичките си негативни мнения и нагласи с него,ако го няма неизбежно ще си го измислят.
    Е така е станало и с Третият райх- държава която неизбежно поражда много негативни настроения заради крайното си отношение към някой от нелицеприятните страни от живота.
    Не без основание разбира се.

    Хитлер е избил евреите,идиотите,хомосексуалистите,циганите и това е лошо.
    Знаете ли че в първият концлагер в Третият райх,първите въдворени не са евреи или хомосексуалисти а криминални престъпници- убийци ,крадци ,изнасилвачи.
    Германците тогава са имали човеконенавистното мракобесно виждане че един убиец и изнасилвач на деца трябва да работи при тежки условия,често до смърт а не да се храни от джоба на данъкоплатците в затвора.
    Животни.

    Казах изрично първият концлагер в Германия а не в света защото първият концлагер изобщо е създаден от англичаните в ЮАР- знаете ли това?
    Прочетете за бурската война.

    Днес четох че Хитлер е бил хомосексуалис- разбира се че е бил,освен това е правил секс със сетра си ,майка си и баща си.
    Не е правил секс със козичката на село защото не е живял на село,но ако беше -щеше да е правил.
    О, и е бил болен от сифилис и импотентност разбирасе /но пък как е правил секс със майка си като е бил импотентен?/

    Да се върнем на умствено изостаналите деца- вероятно те имат чувсва макар и не разум и до известна степен могат да се приемат за пълноценни създания- аз имам две такива създания в къщи.
    Ирландски сетери.

    Въпросът е дали искате да имате домашен любимец който да отглеждате и заради който да се лишите практически от личен живот водени от едно дълбоко егоистично чувство за удовлетворяващ мазохистичен алтруизъм,или да постъпите по някакъв по обмислен начи.
    Нямам представа какъв- честно не съм мислил за това.

    Винаги съм смятал че един от най изявените самовлюбени егоисти опиващи се от всеобхватното чувство за вселенска доброта е майка Тереза- олицетворенето на алтруизма.
    Алтруистите изобщо има този дразнещ навик- смятайки че като се ровят в чумави в някой бомбайски бордей са по добри на едно вселенско ниво от всички нас.
    Идеята не е да подмиваш някой прокажен а да изкрънкаш двайсетина милиона долара за свястна болница,от някой концерн.
    Въпросният концерн вероятно ще разработва оръжия или канцерогенни добавки за замразени полуфабрикати- но и те имат нужда да успокояват съвеста си,а и данъци се пестят така.
    Да нямаш нищо – това означава да си богат и да имаш всичко /не помня кой го беше казал/.
    Тъпо.

    Да се върнем пак на децата и Третият райх.
    Не знам дали са правили експерименти с тях- вероятно са правили,всички останали наций които сега приемаме за демократични и цивилизовани са правили,но не са първите които са измислили системата за отстраняване на децата с неравностойно умствено и физическо положение от обществото- спомнете си за спартанците и Апологетите.
    Изобщо ако трябва да съм откровен не ми пука особено за проблемът с децата,просто далече е от мен ,подразних се от стереотипното повтаряне на един сбор от недообмислени общо взето твърдения,натоварени с излишен емоционален заряд и лишени от сериозна доза реализъм.

  10. аз също се сетих за Спарта. освен това в Германия при Хитлер се въвеждат много положителни (от днешна гледна точка) неща. като масов спорт, рекламира се намаляване на цигари и алкохол и т.н. не трябва да се демонизира всичко свързано с Хитлер. но това са странични въпроси.

    моето мнение е че съвременното общество трябва да даде свободата на родителите сами да решат. освен това, като оставиш детето си в специализиран дом, задълженията ти към него не свършват дотук. би трябвало да го посещаваш, да го вземаш през ваканциите, заедно с другите си деца, да решаваш за лечения, финансиране, търсене на по-добър дом, лекарски екип и т.н. въобще, има среден вариант м/у двете крайности – да го забравиш или да правиш всичко вкъщи. да гледаш такова дете вкъщи, не винаги е най-доброто за него.

  11. Прощавай,LONGANLON,но как е възможно ТИ,който коментира,че лицемерието движело света,а “нелицемерите” били циници,защото живеели в своя собствен и розов свят,да апелираш ,децата със специфични здравни проблеми да бъдат едва ли не “захвърляни”?Къде е логиката ти?

  12. Логоката ми е подробно описана в статията, както и в дългият коментар под нея. Ако не ти се чете – не чети… 😉

  13. Ал.Иванов
    08/03/2008 - 08:07

    Не мога да не се съглася с теб Лонганлон.Хитлер и национал-социалистите са решили въпроса с менталните деца по най-добрия възможен начин.Има неща в национал-социализма,от които можем да се поучим.Не всичко е било черно,имало е бели петна.Едно от които е доброто решаване на проблема с менталните деца.
    Такова ще е бъдещото решаване на проблема.Защото то е най-хуманното и добро.Добро не само за децата,но и за техните родители и обществото като цяло.
    За това се иска време.Хората и обществото да узреят за тази истина,да слезнат на на земята,да видят същстността на проблема,и го решат по начина,по който нацистите са го били решли много,много отдавна.

  14. Алтруистите са морално ограничени от своето псевдовеличие, Майка Тереза е било против аборта и против бедноста, как се съвместява борбата с бедността с липсата на семейно планиране /да, абортът е част от семейното планиране/.
    Същото е и децата с ментални проблеми, вместо да ги гледат специалисти, които отличават гърч от спазъм, а детето не може дори да каже че го боли, дайте да го гледат родителите – неспециалисти, да страдат евентуалните ама много евентуалните други деца в семейството и т.н.
    Лонганлон, тук ме убеди.

  15. Гил-Галад
    13/07/2008 - 23:01

    Малко е стара статията за да коментирам,ама все пак…
    Принципно съм съгласен с написаното в нея. Да,мястото на децата с умствени увреждания е по домовете, обаче в нашата държавица,нещата там не са особено добре – специалистите,които работят в по-голямата си част са обучавани през тоталитарния период и идея си нямат от психология и психопатология, но за сметка на това са крайно демотивирани да свършат каквото и да е. Държавните субсидии не стигат и всичко това превръща домовете в нещо като кошмарна версия на зоологическа градина.
    Една голяма част от децата не са в чак толкова тежко състояние, но много често самото отношение и липсата накомпетентност на персонала утежнява изключително много ситуацията – няма никакви опити децат ада се научат на каквото и да е, отношението към тях е като към бебета, непрекъснато им се натяква ненормалното им състояние. Все неща,които от психологична гледна точка са разрушителни, и които дори от нормлано дете биха направили олигофрен. При няколкото ми посещения в едно защитено жилище съм бил свидетел на случай при който деца които са взети от домове и нямат елементарни хигиенни навици след по-малко от половин година терапиа проведена от хора,които знаят за какво става въпрос тръгват на училищеи дори в последствие го завършват и стават почти нормални членове на обществото с възможности за работа и комуникации.

    Да, нека има домове, нека децата бъдат там. Но нека наистина там да работят специалисти, нека има свястна база и добри държавни субсидии, иначе тея домове не са нищо повече от концлагери.

  16. След като не виждаш тоталитаризма в начина си на мислене не знам дали има смисъл да пиша, ама … Ти си виждал хора с такива деца. В България – хора плод на тоталитарно общество, за които всяко различие е неприятно. Тези хуманни сълзливи и прочее неща като социализацията на деца с умствени увреждания
    не са глупава традиция, а възможност извоювана с много усилия от родителите на такива деца през 60те години. Дотогава те най-любезно са молени да си държат изродите вкъщи, за да не пречат на нормалните.Само, че някои хора с по-по-най-десни убеждения ще извадят много повече аргументи че това а и много по лоши неща трябва да се прави и с “циганатие”, “негрите”, “арабите”, емигрантите и всяк`ва друга сволачь, която не е в тежест само на семейството си и на здравната система, а и на обществото с престъпленията, които извършва и с нежеланието си да се интегрира. Ако двете предложения се подложат на референдум съм сигурен, че второто ще събере повече подкрепа и на никой няма да му пука какви зайчета и от къде може да изкочат. Така де – “циганите крадци винаги ще са повече от циганите сърдечно-съдови хирурзи”. И рационализма и утилитаризма играят не по-малка роля тук.
    Друго аутистите и хората с даун могат да са щастливи и да постигат успехи – да си чувал за Special Olimpics. И кой генни ти каза, че щом ги гледат вкъщи това автоматически прекратява възможността за тях да се грижат и специалисти и те да посещават специални “занимални”. Мога да ти дам линкове към много блогове с истории на такива деца, които се развиват много добре и щасливо заедно със щастливите си семейства и приятели.
    Децата са жестоки и на хората не им е приятно да са около хора с увреждания. Аргумента за щаститето и жестокоста на децата важи също и за физическите недъзи, и то в много по-голяма степен – аутистите сами ползват тоалетна, парализираниет от врата надолу – не могат – следователно в много по-голяма степен изискват постоянни грижи Може да имаш умствено увреждане и да не си 100% ТНС и да нямаш нужда от постоянни грижи. От друга страна някои бъбречно болни с усложнения не могат да се грижат сами за себе си. Да не забравяме че светът е жесток, ако си болен, грозен, черен, нисък, кривоглед, куц, дебел. Ами хората претърпели инсулт, те също изискват постоянни грижи. А хората в кома – могат ли да бъдат щастливи? Айде теб те разбирам – не знам как си “проучвал” въпроса, но не е било достатъчно не си го огледал от всякъде. Може би Сара Пейнли е типичен пример за жена с провалена кариера. Като я гледам абсолютна нещастница, а и децата й – а дали всичките не живеят по-пълноценно от нас със теб.
    Виж мога да си пиша до утре и да ти привеждам примери, но най-важното е, че ТИ НЯМАШ ПРАВО И НИКАК НЕ Е ЛИБЕРАЛНО, А Е АБСОЛЮТНО ТОТАЛИТАРНО ДА КАЗВАШ КАВО Е ЩАСТИЕ И КОЙ МОЖЕ И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВ. Особено на базата на “богатия” си личен опит “виждал съм такива хора”. Както споменах соцализацията е изискване на родителите и те не го правят от отчаян стремеж да бъдат нещастни, а напротив. Хората с умствени увреждания могат да говорят в голяма част от случаите и знаят значението на думата щастие, на думата семейство и никой няма право да им отнема това насила като ги ефтаназира, щото те не са достатъчно “пълноценни” граждани и хора и само си мислят, че са щастливи. Хората, които не смятат че могат да се грижат за такива деца са свободни да ги оставят в учреждения, а също и да абортират, тъй като тези увреждания обикновенно се засичат ранно. Не всеки е способен да остави дете в дом и да забрави тотално за него, който може е свободен да го направи. ОТВРАЩАВА МЕ ТОВА, ЧЕ ЧОВЕК КОЙТО Е УЖ ЛИБЕРАЛ (а може и дано съм се заблудил и ти да не си, а да си соцалист или нещо такова) ДА КАЗВА “КОЙТО НЕ МИСЛИ КАТО МЕН Е ЛУД ИЛИ ЛИЦЕМЕР” – НЯМА ПО-ТОТАЛИТАРНО ИЗКАЗВАНЕ ОТ ТОВА.
    Когато изказваш мнение гледай сам да удържаш в главата си че правиш именно това – изказваш собствено мнение – без да го представяш като крайното и единствено решение. Ти можеш да твърдиш само кое е най-добре за теб и именно това правиш. Кое е най-добре за хората с умствени увреждания е техен проблем и на техните семейства. И системата, в която живеем и предоставя свобода на избор, която не трябва да бъде отричана, щото на теб ти е сдух от тези деца.

    Два линка:
    http://www.youtube.com/watch?v=wA7ZSnlaZp0
    Много нещастници, с които никой никога няма да се гордее.
    http://www.youtube.com/watch?v=5Y9k-U67FNg
    Виж поста на guadagnolo

  17. останал си с погрешното впечатление, че имам претенциите блогът ми да е Старият завет и всичко, което пиша в него да мисля, че е Светата и Абсолютна Истина. мисля, за всеки е очевидно, че това, което пиша тук са собствените ми възгледи и личното ми мнение.

    в тая статия съм се постарал да съм що-годе логичен и да представя проблема както го виждам. твоят отговор пък е силно емоционален и освен, че на няколко пъти повтаряш, че “нямам право”, друга аргументация срещу това, което съм казал не даваш.

    тъй, че прочети пак последния абзац от статията, и ако ти се занимава, обясни ми защо смяташ, че не съм прав. квалификациите ти относно това дали съм либерал или фашист слабо ме интересуват, тъй, че наблегни на аргументи, с които да обориш моите.

  18. Първо се извинявам за прекалената емоционалност на предишните постове. Всичко се свежда до това: блогът ми не
    е “Старият завет и всичко, което пиша в него да мисля, че е Светата и Абсолютна Истина” е несъвместимо със: хората, които правят различен от моя избор “са или ненормални или просто лицемери”.Толкова по първа точка.
    Второ: Аз не съм търсил аргументация казах ти сам да търсиш в Google. Аз не претендирам да знам кое е правилното решение и кой е прав и кой е крив. Претендирам, че никое човешко същество или общество не трябва да има право да налага на друго човешко същество собствените си разбирания за щастие, успех и прочее. Претендирам за това, защото индивидуалната свобода за мен е ценност. Всеки, който смята че нацията, обществото или нещо друго е по-важно от нея има право на различно мнение и да го защитава. Поста ми беше провокиран от това, че не мога да се съглася да твърдиш, че личната свобода е ценност и същевременно, да предлагаш налагане на тотални решения и отнемане на правото да си личност. Но това е мой проблем и очевидно ти не изпитваш дискомфорт от шизофреидността на ситуацията. Тук отново се извинявам за това, че реагирах емоционално за да реша свой когнитивен дисонанс и ти натрапвам стремеж да решиш твой, какъвто ти очевидно нямаш.
    Трето – понеже обичам да се заяждам на дребно, само веднъж казвам “нямаш право” в поста.

  19. Четвърто – мисля че съм привел аргументи все пак. Аргументите ми имат за цел да предизвикат у теб основатлно съмнение, което би трябвало да е достатъчно, за да се откажеш да предлагаш тотални решения. Моята аргументация е пропорционална на твоята – ти не цитираш изследвания и статистически данни, които да доказват, че институционализацията е Решението. Аз също не цитирам данни за обратното, но за моята теза те не са нужни – за мен е достатъчнод а покажа дори един случай, в който твоите аргументи издишат. Аз съм посочил поне три и те посъветвах сам да потърсиш още. Но щом отново искаш да се аргументирам –
    В САЩ октомври е Down Syndrome Awareness Month – http://unringingthebell.typepa.....nnual.html
    Тук ще намериш истории на деца с Даун, които се отглеждат вкъщи и никой не е нещастен. Що се отнася до нещастието – ако потърсиш литература за вкюлчването или социализацията ще откриеш, че то е социално обусловено и, че не само умствено, а и физически увредените не искат хората да ги гледат със съжеление, защото те самите не се самосъжаляват и се смята за достойни за щастлив живот. Да цивриш за някой на количка или с церебрална парализа (която води и до умствени затруднения) не му решава никакъв проблем. Тези хора имат само един проблем, че обществото бяга от тях като от чумави, защото действат подтискащо. 50% процента от българите не искат да работят с хомосексуалисти, трябва ли да затваряме и тях в лагери за да не притесняват хората и да не правят нещастни родителите си, които често не могат да приемат, че синът им никога няма да има деца, държи се недостойно и те никога няма да се гордеят с него. Равни права на гейовете – не е ли това утопия. Не, ще кажеш ти и ще ми изредиш държави, в които това е факт. Така е , а в някой държави хората осиновяват доброволно (и никак не се чувстват нещастни от това) деца със умствени и физически увреждания от източна Европа, защото смятат, че живота им в тукашните институции няма да е добър. Но вероятно и Американците един ден ще достигнат до висотите на културното и социално развитите общества от бившия съветски блок и масово ще започнат да праща недъгавите, където им е мястото. BTW доколкото знам в назадничави страни като Швеция такива институции няма. Отново напомням свободата е довела дотам свободни сдружения на родители да поискат умствено увредените да живеят редом с “нормалните” – това не е архаична традиция, а начинание, което си пробива път и в момента още среща затруднения.

  20. Пето – даколко си се опитал да бъдеш разумен и логичен – не знам. От това, което виждам смятам, че разумността и логичността на поста ти не надминава тези на пенсионрана учителка по рисуване, която на базата на икономическите си познания от вестниците смята, че икономческата криза ще удари и България (не че считам моето замого по-добро).
    Тъй като даваш пример с Третия Райх и разумността на тяхното решение, ако прочетеш “Тоталитаризмът” на Хана Арент, ще разбереш, че именно лагерите са един от най-добрите й примери за това как идеологията на Райха не признава никакви разумни икономически и пр. съображения относно неефективността и неутилитаритарността на водената политика и които противоречат на тази идеология. Не смятам, че трябва да адвокатствам на Арент, за да й придам авторитет.

  21. Можете да прочетете една статия за човешкото достойнство, която задълбава точно в етичния проблем “кой заслужава да живее” и кое прави човека човек.

    http://harta-bg.info/article.php?id=56

    Важно е да се стъпи на здрави основи и да имаме стабилни категории за добро и зло, а не да мислим с шаблоните, които ни набиват в главата от произволни книги или телевизията.

    Моето лично мнение като човек, живял в такова семейство, с “непълноценен човек” е, че това е едно от нещата, които са оформили характера и личността ми и са ме направили по-мъдър и ценящ семейството си, отколкото ако бях единственото и разглезено детенце, което от нищо не е лишено и е водило празния живот на безсмислено самодоволство.

  22. Pavel, на мен ми се струва, че това, което казваш в края на твоя коментар е нещо от рода на “гроздето е кисело”. Харакер и личност по твоята логика може да се оформи и в гората. Дай тогава да не живеем с технологиите около нас, защото те не ни лишават и с тях водим един празен живот на безсмислено самодоволство! Ако имаш желание и характер да станеш “пълноценен човек”, никакъв проблем няма да станеш. Ама какво значи за теб “пълноценен човек” не ми става ясно: даващият съвети, помагащият, добросъвестният???

  23. Д.Н., съгласен съм, че ако искаш да станеш “пълноценен човек”, можеш да го направиш. Мисълта ми е, че има неща, които пречат, и неща, които помагат на този процес. Бидейки същества със свободна воля, нищо не е “детерминирано”, определено, че средата да те оформя задължително като еди какъв си. Казвам просто, че някои неща оформят характера ти (ако желаеш да го оформят) по-лесно, отколкото други. Такива са трудностите и сблъсъците с трудностите в живота, както и реалните отношения между повредените (като същност), неидеални хора, каквито сме. Голяма част от това представляват физическите или умствени увреждания на хората около нас и липсата на сблъсък с тях изгражда нереалистично, да не кажа инфантилно, усещане за света. Подобни нереалистични оценки усетих в мнението на автора на статията, убеден съм, че не се е сблъсквал _лично_ с подобни неща и говори храбро “на теория”.
    В личен план не мисля, че “гроздето е кисело” и от завист към живота на другите да подценявам постиженията на човек “без проблеми”, а да надценявам собствените. Просто когато по-рано човек се сблъска с проблемите на другите хора, по-рано се замисля и за важните неща, започва да си задава животозначимите въпроси, научава се да показва съчувствие, милост, емпатия и в крайна сметка като венец на тези истинска любов, която желае да дава.

    За мен това е пълноценният човек, не превеликият гений, който знае сто неща, а този, който познава истинското значение на думата “любов”. И не искам да звуча излишно романтично, не влагам и този смисъл в това. Говоря за любовта към хората като начин на мислене, като отношение и светоглед. Защото всичко друго е преходно и безсмислено, в крайна сметка най-ценното в живота на който и да е човек е способността му да общува, а любовта и взаимната грижа е начинът, по който това е единствено възможно.

  24. Колкото и “на теория” да обяснява нещата в тази статия, Лонганлон е погледнал проблемът от всичките му гледни точки – на родителите, на увреденото дете, на евентуалните му братя и сестри. С други думи – отвсякъде като го погледнеш все е нефункционално за страната (родители, увредено дете, другите евентуални деца). Няма да повтарям думите на Лонганлон, че няма смисъл.

    А това последното, което си написал напълно несъответства с моите виждания. Казвам ти го най-малкото от личен опит, защото преди време общувах с такъв човек именно на принципа на “любовта и взаимната грижа” – защото бях твърде зелен за живота и смятах, че всички хора трябва да се раздаваме един за друг и да си помагаме колкото се може по-често, за да живеем в хармония със себе си и в хармония с другите. В крайна сметка този човек започна все повече и повече да се лепи за мен (понеже никой друг не искаше да общува с него) и същевременно всички от компанията ми започнаха лека полека да ме игнорират. Добре, че се усетих навреме (колкото по-късно, толкова по-добре – можеше да дойде момент, в който аз вече да съм непознат за тях) и промених коренно нещата – не само избягвах да обръщам внимание на този човек, но и на моменти се налагаше да го обиждам насаме и пред останалите. Целта беше да ме намрази и да не иска да общува повече с мен. И се получи, макар и по-трудно отколкото очаквах. Откакто спря да общува с мен – да знаеш, че много ми потръгнаха и отношенията с останалите хора и радостта от живота. В такива моменти много се радвам, че той не ми беше никакъв роднина, че иначе трябваше насила да го търпя.

  25. С риск да прозвуча рязко ще кажа, че думата “нефункционално” смятам за уместно да се употребява по отношение на счупена лопата или най-много компютър с инсталиран уиндоус. По отношение на хората виждам една много по-подходяща дума, а именно “ценен”. Доколко е ценен един човек е въпросът, който бистри статията и коментарите след нея и тук опираме и до определението за “ценен човек”. Авторът на статията може да е огледал нещата от пет страни и да е обмислил поне още една наум и все така да му убягва отговорът на “какво да правим с ненормалните”, отново защото оценява човека въз основа на какъв процент от брутния вътрешен продукт на страната прави и подобни несмислени аритметики. След това с лека ръка ингорнра всички опониращи му тези с пренебрежителното “само лицемерите биха ми противоречали”, създавайки изкуствено ограничена дилема и всъщност водеща се логическа грешка във всяка дискусия.

    Относно преживяното от теб, напълно разбирам какво имаш предвид, аз също имам приятели, склонни към това “лепване” или “обсебване”. Ужасно неприятно е като емоция и много трудно е човек да помогне да другия. Причината според мен е несъзнателен опит за компенсиране на трупана с години нужда от общуване (най-важното в живота на всеки човек), както и неумение за *нормално* общуване. По една случайност това се натрупва най-често точно у деца, а после и възрастни, които имат подобен недъг и са отхвърляни и осмивани от своите връстници, а по-късно дори от хора като теб и мен, които опитват да им помогнат, но нямат достатъчното търпение за това. И наистина се иска много търпение, опит с подобни ситуации, дори и съвет за консултация с професионален психолог ако трябва, но във всички случаи се изисква жертване – на внимание, време, неприятни емоции и най-вече любов в деятелния смисъл на думата. А мотивацията за това може да идва само от твърдото убеждение и светогледа на човека. Не става с “добре е да се направи”, “съжалявам го” и подобни социални евфемизми на доброто възпитание и учтивото поведение. Не те упреквам, ако не си имал силите да продължиш да помагаш на твоя човек, борбата е трудна. Аз още не съм с отказал от моите, макар че често влизаме в конфликтни ситуации и им се карам, за да ги насочвам къде трябва да работят още. Да, те са ми приятели, понякога стават дори и приятна компания 🙂

    Като завършек, отново по темата – родителите и близките на страдащи от недъг деца не са нито малоумни, нито страдащи от липса на други занимания, че да “си отглеждат коте”, а по-скоро най-добре от първа ръка могат да оценят какво изпитват и какво искат за своите близки. Съвети отстрани, маскирани като революционни или смели, а всъщност просто груби, показващи неразбиране и неуважени към човека като същност, са меко казано без голяма стойност. И това не е лицемерие или страх от “истината”, а резултат на стопроцентовия лично преживян опит 31 години да живееш със свой близък, който не изкарва БВП, колкото мен, теб или автора и въпреки това е ценен и обичан от мен и всички от семейството ни.

  26. Думата нефинкционално е побългарена заемка от английската дума dysfunctional, чийто контекст е този, за който говоря. Не става въпрос за ценен или безценен, а по-скоро за практичен и непрактичен; подходящ и неподходящ; нещо, което става и нещо, което не става. По-добре не мога да ти го обясня, но мисля, че вече ме разбра. Толкова по този въпрос!

    И Лонганлон не го обяснява от гледна точка на БВП. Той конкретно ти говори за това какви измъчени хорица е виждал като родители на такива деца – и аз съм виждал абсолютно същото (едно към едно). Аз не знам твоят роднина (брат ли беше – не помня, а и не ми се търси от по-горните ти коментари) колко е ненормален, но съм сигурен, че колкото и да се опитваш да не си признаваш – все някога се е случвало да ти се е искало той да е нормален – и то не само заради него самият, ами и за твоето страдание в резултат от неговата ненормалност. Няма лошо да си признаваш пред себе си истинското ти мнение по даден въпрос. И аз понякога съм си признавам (на себе си, разбира се) мои немалки недостатъци – недостатъци, които почти всеки има, но никой не ги признава пред когото и да е, защото това ще му коства много, а често и всичко (така, както като говорим зад гърба на някого не му казваме после какво сме си казали). А колкото повече човек подтиска същността си и не иска да признае на себе си свои недостатъци, толкова по-лицемерен е. Точно в този контекст Лонганлон е използвам думата лицемерие. Много родители на ненормални деца, които си ги гледат, са си казвали поне веднъж “Да не би да съм искал/а да имам такова дете”. Същото си казват и приятелите и познатите на тези родители: “Да не би да са искали да си имат такова дете”. Ами като не си искал/а, да си го/я дал/а на специалисти. Именно тази мисъл “Да не би да съм искал/а да имам такова дете” (защото иначе трябва да не си с всичкия си да искаш да имаш такова дете) е лицемерие. Не го искаш и съяевременно се съгласяваш да го гледаш, вярвайки в (или по-скоро в стремежа си да покажеш) “родителския инстинкт”. Никой не те задължава да го гледаш. Не е наказуемо доброволно да отстъпиш родителските си права на специалистите в тези домове.

    Ето това ми харесва в този блогър (Петър Стойков – Лонганлон) – че казва какво му е мнението без скрито покрито (с малки изключения може би, не може да няма изключения)! Ето затова пиша мнения в този блог. Иначе досега да съм забравил за съществуването му. И не, не е защото при него чета това, което искал да прочета (демек мои мисли). С него имаме много общи представи за света, но имаме и различия и не пропускам да ги споделя с него като очаквам той какво ще ми отговори. И така се учи човек, а не само като чете книги, слуша радио и гледа телевизия – иначе винаги ще вижда само едната страна на медала в един период от време, а в друг период – другата страна на медала (тоест – неговото мнение лесно ще се променя и накрая ще излезне, че той всъщност няма мнение).

    Относно коментарът ти от преживяното от мен – имаш правилни наблюдения що се отнася до това какво изпитва този човек, с който съм общувал. Обаче по отношение на това:
    “И наистина се иска много търпение, опит с подобни ситуации, дори и съвет за консултация с професионален психолог ако трябва, но във всички случаи се изисква жертване – на внимание, време, неприятни емоции и най-вече любов в деятелния смисъл на думата. А мотивацията за това може да идва само от твърдото убеждение и светогледа на човека. Не става с “добре е да се направи”, “съжалявам го” и подобни социални евфемизми на доброто възпитание и учтивото поведение. Не те упреквам, ако не си имал силите да продължиш да помагаш на твоя човек, борбата е трудна.”

    Знам, че си споменал, че не ме упрекваш, но ти сам го каза – иска се много търпение и т.н. Аз не мога да го живея този живот, за да търпя някого. С други думи – не виждам щастието в такъв живот. Затова и съм благодарен на съдбата, че всички мои роднини са живи и здрави (тоест – и нормални). Да го търпят специалистите – на тях това им е работата. Тези месиански (това е точната дума) истории, слава богу, съм ги надживял и, слава богу, не късно в моя живот. Аз през това много време (търпение – то е едно и също) можех най-малкото още повече контакти да направя с хора (тоест – потенциални полезни контакти за мен) и да съм си изградил по-добър имидж (добрият имидж е по-скоро съвкупност от това как те възприемат хората и как се възприемаш ти, а не колко си разточителен – трябваха ми няколко години, за да разбера в каква огромна грешка съм бил). Това е, което имам да кажа.

  27. Д.Н., правилно си разбрал, че съм разбрал значението на думата “dysfunctional” и още веднъж ще изразя несъгласието си точното й значение да се употребява по отношение на човешко същество! Няма недоразумение, говорим за едно и също, затова и предните думи остават валидни.

    Прав си и затова, че родителите на болни деца поне веднъж в живота си са си казвали: “ех, ако нещата бяха различни”. Но не си прав, че това моментно състояние означава, че те са “хипокрити” или че ги е страх да признаят дори пред себе си “истинските си мисли”. Кой може авторитетно да отсече кои са истинските му мисли? Аз? Ти или Петър? Или самият човек, който със свободата, която му дават законът, съвестта и волята му, е решил дадено нещо за живота си. Пък било то и трудно или плашещо теб, мен или пак Петър. Това, че ти или той не сте съгласни прави вашето свободно решение важащо за собствените ви жизнени пътища. Да кажеш, че другите са страхливи или подтиснати, защото са избрали различно от моето решение, означава, че може наистина да са глупави или пък просто, че не можеш да вникнеш в мотивите и да ги разбереш наистина. Склонен съм да мисля, че е вярно по-скоро второто, по отношение на мислите в постинга, който коментираме.

    Да, аз самият съм се измъчвал като малък какво ли би могло да бъде семейството ни, ако беше така или иначе нещо друго станало. Това не прави позицията ми в момента самозаблуждаваща се, признавам го с чисто сърце :), като малък също така съм мислил дали не мога да убия този или онзи дразнещ ме човек, надявам се това не ме прави убиец в момента, за което да се налага да отговарям.

    Като обобщение, емоциите са важна част от живота ни, сблъсъкът с проблеми като споменатия предизвиква негативни емоции, които красноречиво са описани в статията. Но моето мнение е, че не емоциите единствени водят човека в решенията му, а заедно с разума и волята съставляват мотива да направя това или обратното. Изпитвам негативна емоция, когато ходя на зъболекар например, но с ума и волята си преценявам какви са бъдещите последствия, ако избягам или остана и кротко изчакам в чакалнята. Предполагам и родителите и братята на болни деца са поставени пред подобна дилема, но нека не пренебрегваме съзнателния им избора и да претендираме да мислим вместо тях за техния живот и за добруването им според нашите разбирания.

    Също нещо много важно, което не знам дали споделих вече. За мен единственото ценно нещо, което имам в живота си, е възможността да общувам с другите същества около мен – семейството, приятелите, колегите. Ако това е вярно, то не знам причините да смятам, че ограничавайки възможността да общувам с определени хора, ще съм по-щастлив. Твърдя, че общуването с хора с увреждания може да носи полза и за двете страни, а не както може да се оцени на пръв поглед, е в ушърб на “здравата” страна. Питам се какво мисли Петър за това “какво мога да науча от общуването ми с дете, болно от детски паралич?”. Полезен въпрос-занимание за ума.

  28. “Но не си прав, че това моментно състояние означава, че те са “хипокрити” или че ги е страх да признаят дори пред себе си “истинските си мисли”.”

    Напротив – много съм прав дори. Това, че те в резултат от това, че са им набивали в главата цял живот колко велико нещо е “родителският дълг” и как той не трябва да се пренебрегва дори ако детето страда от тежка форма на олигофрения не ги прави по-малко лицемери. Ако всеобщото мнение беше, че тези деца трябва да се оставят в специализирани домове, досега да са го направили. И понеже е точно обратното – искат не искат – решават да си го отглеждат сами. Другият вариант създава известна доза риск да не би случайно техните приятели, познати и, най-важното, роднини да останат крайно разочаровани от въпросното им решение (да дадат детето им на дом). Тук не е необходимо авторитетно да се отчете. Достатъчно е ти сам да си се представиш в ситуация, в която знаеш, че ти се е родило такова дете и да помислиш какво би направил най-реално погледнато (без да включваш някакви драматични емоции в разсъжденията ти от рода на “родителски дълг – длъжен съм да си го отгледам, пък ако ще и да ми вземе здравето”).

    “като малък също така съм мислил дали не мога да убия този или онзи дразнещ ме човек, надявам се това не ме прави убиец в момента, за което да се налага да отговарям.”

    Не, не те прави убиец, но аналогията не е уместна. Лицемерието е навсякъде. Всички малко или много сме лицемерни. Аз също не правя изключение, а тези, които твърдят за себе си, че не са лицемери и/или най-често говорят за лицемерие – от тях по-големи лицемери няма. Бил съм на този хал (да се мисля за 0% лицемер и да говоря за лицемерие) и мога да ти кажа, че откакто признах пред себе си, че съм лицемер – не само, че станах по-спокоен за себе си (защото не се самозаблуждавах какъв съм всъщност) – но и смятам, че съм много по-малко лицемер отпреди. И пак казвам – всички на този свят сме лицемери малко или много. И който не е лицемер… ама наистина не е лицемер… той е най-неуспелият в живота човек. И под “неуспял” говоря за всичко – като се започне от търсенето на интимна връзка, мине се през търсенето на хубава и добре платена работа и се стигне до самооценка за постигнатото от този човек в живота досега. Съжалявам, че казвам тази болезнена за всички ни истина. Тя вече не е болезнена за мен, защото съм се научил по-реално да гледам на живота.

    За предпоследния ти абзац – абсолютно съм съгласен и те подкрепям на 100%. Последните ти две изречения обаче категорично не ги споделям като мнение. Не разбрах каква е моята полза от общуването с такива хора. Аз честно да ти кажа като общувам с идиот (в научния смисъл на думата, не обиждам никого) през цялото време ме е страх да не би да извади отнякъде нещо, с което да ме нарани или да не би да се нахвърли на мен в резултат от състоянието му. Да не говорим пък да посегна да го докосна – не знам къде няма да го нараня и/или да предизвикам някаква внезапна реакция, от която да се стресна. За някаква нова идея (придобиване на знание в резултат от общуване) – предполагам, че сме на едно мнение, че такова нещо от идиот не може да се очаква. С други думи – не можеш да очакваш да можете да обсъждате политика, спорт, икономика и т.н. Ти сигурно говориш за страданието – че ползата в това общуване е, че виждаме страдание в истинския смисъл на думата, в резултат на което започваме да оценяваме живота си. Да, но на мен ми е достатъчно да видя идиот от дистанция от рода на 10 метра, дори по телевизията ако щеш, за да ми е ясно що е то страдание. Следователно – общуването ми с хора с увреждания автоматически става излишно.

    И да си на мое мнение, и да не си на мое мнение – нито те карам да се променяш, нито искам ти да си мислиш, че аз ще се променя в мнението си по този въпрос. Остани си със здраве!

  29. Д.Н., всъщност се надявах да успея да променя мнението ти относно страдащите хора и какво получаваме ние от общуването с тях. Твърдя, без да влагам в това обиден смисъл, че причината да защитаваш позицията, която имаш, е поради набор от предубеждения, които смяташ за твърдо верни, но неподкрепени от нищо друго, освен предположение. Също така смятам за заблуда (в техническия и не обиден смисъл), че човек познава страданието, ако го е виждал по телевизията. Най-често в такива ситуации се превключва на нещо по-недразнещо сетивата, приема се като поредната новина (днес загинаха 250 човека еди къде си, big deal) или се извръща главата на другата страна (ако е наживо). Нека не се самозалъгваме, опитай да погледнеш човек, който страда, в очите следващия път и го попитай как е, би ли се осмелил? Ако го направеше, щеше да усетиш разликата.

    Също, конкретно за нашата дискусия тук, своеволно и недоказуемо твърдение е мисълта в този цитат:

    “Това, че те в резултат от това, че са им набивали в главата цял живот колко велико нещо е “родителският дълг” и как той не трябва да се пренебрегва дори ако детето страда от тежка форма на олигофрения не ги прави по-малко лицемери. Ако всеобщото мнение беше, че тези деца трябва да се оставят в специализирани домове, досега да са го направили.”

    Откъде ЗНАЕМ, че това е вярно? Някога видели ли сме от опит твърдяното? Някой от нас има ли конструктивните планове на човека и да знае “какво би, ако…”? Или по-скоро стъпваме на предубеждението “лицемерите са изградили общественото мнение”. А това вярно ли е или пак е чисто предположение, някой изследвал ли е каква е причината всички хора да смятат това или онова за вярно? Някой ЗНАЕ ли това или просто предполагаме – правилно или не?

    Твърдя, че “родителският инстинкт” или, както смятам за по-правилно казано, осъзнаването на отговорността, която имаш като родител, е волево действие на свободен човек с етично самоосъзнаване, т.е прави го заради съвестта и усещането си за добро и зло, което НЕ Е следствие на лицемерие, както може да предположи някой. Твърдя го отново от опита си на родител с едно дете и чакащ след един месец второто.

    Кой от тук пишещите е имал личен контакт със страдащи хора, още повече роднини или от семейството? Кой от тук писалите тук мнения е родител и има деца? От каква позиция изказваме мненията си, от “по принцип предполагам, че е така” или “преживял съм го и знам”?

    Не искам да обидя никого с тези думи, просто виждам че хората тук ценят и обичат истината. Нека бъдем смели и да погледнем фактите. Разсъжденията са ценно нещо, но неподкрепени от факти, остават само приказки.

    Поздрави 🙂

  30. Рискувам темата да стане безкрайна, но… пак не съм съгласен с аргументите ти.

    “Също така смятам за заблуда (в техническия и не обиден смисъл), че човек познава страданието, ако го е виждал по телевизията.”

    Аз по телевизията съм гледал футболни мачове, в които на футболист са му чупили жестоко крака. Става въпрос за открита фрактура. И съм виждал както по телевизията, така и на снимки агонията изписана по лицата на хора с такава фрактура. По твоята логика излиза, че най-добре ще позная страданието ако се доближа до такъв агонизиращ човек и/или аз самият да мина през такава контузия, за да го разбера напълно. Съжалявам, но няма да стане. Нито ми трябва да виждам такъв случай наживо, още по-малко пък ми трябва да почувствам такава болка. Същото е и с хората/децата с умствени увреждания – не ми трябва да поговоря с тях и да ги питам как са, за да знам за какво става въпрос, най-малкото защото дори по-добре да бях знаел ако ги бях попитал или се бях доближил до тях – на мен не ми трябва това допълнително знание. Достатъчно ми е тягостно като ги видя отдалеч и всякакво приближаване до такива хора за мен лично си е мазохизъм. Животът е прекалено кратък, за да трябва да му виждам лошата страна вместо да искам да науча на макс добрата му страна.

    “Откъде ЗНАЕМ, че това е вярно? Някога видели ли сме от опит твърдяното? Някой от нас има ли конструктивните планове на човека и да знае “какво би, ако…”? Или по-скоро стъпваме на предубеждението “лицемерите са изградили общественото мнение”.”

    Лицемерието е градивна и, колкото и да ти е неприятно да го прочетеш това, много важна частица от света, живота – изобщо съществуването ни. Дали съм видял някога от опит твърдяното от мен в предния коментар? Ще ти дам само един пример. На мен едно време (преди 10-15 години), когато ходих прав под масата, ми набиваха в главата какво зло било това нещо хомосексуализмът и как такива хора трябва да се презират и да не им се обръща внимание, защото тези хора са гадни, изнасилват, извратени са и ще се опитат да те направят един от тях, а самото ти общуване с такива хора означава, че и ти си хомосексуалист и след време и ти ще станеш като тях (нещо подобно си мислих за Слави Трифонов, когато водеше Хъшове и бе поканил Мариус Куркински и в това шоу каза, че двамата са големи приятели); че същият този хомосексуализъм бил болест съща като лудостта. В резултат от такива приказки аз мразих всичко свързано с хомосексуализмът. Дори мразих розовият цвят, защото си мислих, че което момче го обича значи е гей, женчо и т.н. Покрай връстниците си тогава бях на мнение, че играенето на футбол е най-мъжкото занимание, а ходенето на танци и кълченето на тези танци е гнусна педерастия и ако започна да танцувам добре с чупки рано или късно ще стана гей или най-малкото отстрани ще ме мислят за гей. Ако не бях контактен и любознателен (сиреч – да чета, да гледам филми и да наблюдавам хората отстрани с повишено внимание и минимални предразсъдъци), все още щях да съм на това мнение. Ама нали се сещаш, че не са много хората, които се интересуват. Повечето хора са коне с капаци в буквалния смисъл на думата: имат си едно мнение по даден въпрос и дори да им обориш мнението с 1200 аргумента, те пак са на същото мнение ей така – на инат. Това последното пък идва от друго всеобщо мнение: “който не е максимално твърд в позициите си по всички въпроси, значи няма мнение и е глупак”, което е почти на 100% еквивалент на “не си променяй мнението иначе си глупак”.

    Абсолютно същото имах предвид когато написах: “Това, че те в резултат от това, че са им набивали в главата цял живот колко велико нещо е “родителският дълг” и как той не трябва да се пренебрегва дори ако детето страда от тежка форма на олигофрения не ги прави по-малко лицемери. Ако всеобщото мнение беше, че тези деца трябва да се оставят в специализирани домове, досега да са го направили.”

    Така че ето – знам, че това е вярно – от личен опит го знам, тоест подкрепям си мнението с факти и следователно приказките не са ми сао приказки.

    Пожелавам ти да са ти живи и здрави децата и да им се радваш и ги отгледаш по-добре отколкото си очаквал.

  31. много е лисно да се приеме това, което казваш и естествено, че това е рационалният и правилен подход при такива случаи, аз дори мисля доста по-радикално в тази насока, но основният проблем е, че специализираните заведения, за които говориш просто не съществуват в България, няма такива заведения, няма къде да си оставиш децата – злополучия на природата. Отделно, че дори да се появят такива заведения, то ще са толкова скъпи, че в масовия случай ще останат недостъпни, а от там и няма как да съществуват подобни заведения без наличието на клиенти. Радикалният въпрос е след като едно дете се роди с явни умствени увреждания, които обричат живота му на пределно ясна прогноза за бъдещо развитие, защо то трябва да бъде оставено да живее?

Leave a Reply

Задължителните полета имат *