Тръпката на откривателството

25/11/2010Longanlon

---

Гледам филма по книгата за детството на Джералд Даръл “Моето семейство и други животни“, сцената дето малкото, слабичко хлапе, препускайки през двора в посока портата, изкрещява на майка си “Mooooom, I’m going exploring!” и както много пъти преди това, се  изгубва за цели дни в слънчевите и топли поля и гори на остров Корфу, заедно с вярното си куче, за да гони зайци, да наблюдава птици, да обръща камъни за да гледа какви гадинки щъкат отдолу, да спи в тревата и да гази в потоците – да открива света и чудесата на природата…

Още от малки, всички сме захранвани с истории, книги и филми за откривателите – тия велики хора, които са ходили там, дето никой друг не е ходил, виждали са неща, които никой друг не е виждал, плавали са в непознати морета, пътешествали са в непознати земи, промъквали са се из девствени джунгли – Марко Поло, Дейвид Ливингстън, Америго Веспучи, Амундсен и Скот и неизброимото количество литературни герои-пътешественици. Понякога чета книгите за отминали времена, за тогавашните откриватели, впускащи се в пътешествия в непознати земи. Това обаче не е възможно днес. Непознати земи вече няма. Последните девствени амазонски джунгли бяха пребродени през 70-те, а последните невиждали бял човек индиански племена бяха изучени от К.Л.Строс.

Естествоизпитателството, наблюдението и описването на природата, вече умира, за него няма място – всичко вече е наблюдавано и описано, всичко е снимано, публикувано, за него  Дейвид Атънбъро и Жак Ив Кусто направиха филми, а ние израснахме с тях и като пораснахме ги намерихме, рипнахме и  качихме в интернет.  Няма вече диви, девствени джунгли, няма неоткрити острови, няма неизучени коралови рифове. Единственото поле за откривателство остава експерименталната наука – лаборатории и изследователски центрове, което  обаче изобщо не е толкова вълнуващо.

Винаги съм се възхищавал на откривателите от миналото и съм се стремял да опозная света извън обичайното русло в което преминава живота на повечето хора. Понякога си спомням с детска носталгия за годините, когато всичко беше интересно и непознато и аз бях откривател. Още преди да чета Даръл, прекарвах летните си ваканции на село в обикаляне по баири и рекички, наблюдаване и ловене на животинки. Обаче още тогава открих, че повечето хора нямат това привличане към непознатото. Селските деца предпочитаха да се събират на улицата пред къщите си. Някои дори не знаеха къде са местата, за които им говорех, не бяха ходили на реката, нито в гората. А аз живеех там само лятото, те – през цялата година! Не си бяха правили труда да излязат даже на километър извън селото си!

Разбира се, много хора имат някаква вътрешен стремеж да са откриватели, вътрешна нужда от непознатото. Но не могат да избягат от клишето, от тълпата. И затова досадно количество от познатите ми днес слагат на първо място в мечтаните и любимите си занимания “да пътувам” и, заедно с досадно голямо количество туристи всяка година обхождат същите места, които десетки милиони са обхождали преди тях, щракат в захлас с апарати същите сгради, на които може да намерите сто хиляди снимки във Flikr, цопкат се на плажове, прилични на мравуняци, обикалят отдавна изтъркани от обикаляне улици.

Ние ли бяхме граничното поколение между откривателите и информационните деца? Ние ли бяхме последните, които се удивляваха на сложността и красотата на природата и света? Ще бъдат ли нашите деца тези, които ще знаят всичко, за които всяка информация ще е на два клика разстояние? Какво ще стане с техния откривателски дух? И нужен ли е той изобщо на човечеството вече, или ще остане романтичен спомен от миналото, когато все още е имало светове за откриване?

#детство#джералд даръл#откривателство