Ужасът “Ученическа комедия”

03/11/2010Longanlon

Като отдавнашен фен на американските филми без особени изкуствоведски или артистични претенции изобщо и на комедиите в частност, няма как да не споделя пространните си наблюдения върху един твърде често срещан сегмент от тоя женр, а именно тийнейджърските училищни комедии. Teh horror…

Ако си позволя един своеобразен преамбюл, налага се да уточня, че за мен киното не е толкова изкуство, колкото занаят – един вид, може да си много добър в него и да правиш много хубави и интересни неща, ама само не се оливай в артистизъм и не си въобразявай, че правиш ебати дълбокото изкуство, щото да те гледат деветте фенове на Тарковски и да ти напишат три благосклонни ревюта относно това как майсторски си уловил априорната неопределеност на битието с творбата си, може да е ласкателно в определени среди, но това не прави филма ти нещо повече от претенциозно, негледаемо, скучно, псевдо-артистично говно. Затова гледам филми, а не “кино”.

Казвайки това, целя да се разбере ясно, че макар да обичам хубавите филми със смисъл, се радвам и на хубавите филми без смисъл, стига да не са направени от идиоти за идиоти. За съжаление, с тийнейджърските комедии, най-често е точно така.

Училище

Във всички ученически филми, разбира се, мястото на основното действие е училището. Не какво да е училище, а американско училище и не кога да е, а, съвсем естествено, последната година преди завършването, в навечерието на абитуриентския бал, така наречения prom.

В това училище учениците, за разлика от всяко друго училище, което си виждал у нас и в чужбина (и в САЩ всъщност, като стана въпрос), учениците не са нормални ученици, изучаващи с прилежно усърдие науките, които преподавателското тяло се опитва да набие в иначе празните им глави, или поне запълващи с присъствие в клас времето между свалянето, пиенето, пушенето и компютърните игри. Съвсем не – в американската училищна комедия, учениците са съвсем различни и са разпределени в специфични породи така, щото да са по-лесни за възприемане и категоризация от (очевидно) интелектуално непретенциозния до степен на имбецилност таргет. Те биват 1. спортисти и мажоретки 2. зубъри и 3. неопределени и маловажни за сюжета други.

Популярност

Напук на училищата в реалния живот, където човек си има приятели и му пука общо взето само за тях и за яките пички с които иска да се сприятели със съвсем користни намерения, и се подхилква подигравателно на опитите за готиност на най-различни пипируди, чалга-звездички, пичовье и друга паплач, в американското филмово училище съществува една уникална социално-психологическа концепция, наречена “популярност”. По някакъв неведом за мен начин, там се предполага в цялото училище да има единна система за измерване на … да де, на “популярността”, което разделя учениците по категории в зависимост колко “популярни” са те. Разбира се, спортистите и мажоретките са най-готини и популярни, а зубърите и всякакви там алтернативни (метъли, рок, инди, емо и т.н.) са непопулярни. Което ни води до по-подробно описание на животинските видове:

– Спортисти и мажоретки. Най-популярни, защото са най-красиви и най-силни. Винаги слушат поп групи и всеки ден се обличат не с дрехи, а със спортните си екипи.  Само те имат готини коли, защото само готините хора могат да минат теста за красота, задължителен при покупката на автомобил. Физически и вербално тероризират останалите, с което издигат авторитета си още повече. Очевидно идеята, че няколко едри метъли с кубинки могат съвсем лесно, и в реалния живот често го правят, да наритат популярния гъз на прекалено нахалните гъзари, явно е далеч от висините на креативната режисьорско-сценаристка мисъл.

– Зубъри. В американските ученически комедии, всички умни ученици са непременно загубеняци и зубъри със съвсем незначителни и дори отблъскващи физически данни. Всеки от тях всячески желае да ебе мажоретките, но не може, поради защото е смотан и не бие и пие, както спортистите. Всеки зубър е девствен до бала си, защото, разбира се, девствеността си той може да загуби само и единствено с мажоретка, и поради липса на съгласна такава кара на чекии.

За ролите на всички герои, независимо от кой подвид са, биват избирани само актьори във втората половина на двайсетте си години, които безмилостния режисьор кара да играят осемнайсет годишни. Защо – един господ знае, след като се има предвид че примерно Дисни ченъл е достатъчно богат на тийнейджърски актьорки, вече достатъчно напълнили  пазвите, за да нямаме търпение да станат на 18, та да се снимат в Плейбой.

Завръзката

Завръзката във филма, съвсем естествено, е свързана с наближаващия бал и неистовото желание на главния герой (винаги зубър и смотаняк) точно тогава да наниже една определена мажоретка, в която е влюбен неистово и несподелено, на могъщия си боздуган, който до сега само е полирал до блясък със завидно усърдие.  Това негово стремление (да я наниже) именно е екстремума на графиката на кинематографичното произведение, чиято същност нищим в момента. Любопитното е, че въпросната мажоретка винаги е гадже на най-популярния спортист, който от своя страна винаги е куотърбека на училищния футболен отбор. Той винаги се държи гадно с нея и не я заслужава.

Перипетиите на нашия човек (използвам това понятие съвсем условно, защото обикновено главния герой е такова говно, че ти иде лично да го сцепиш от бой), които осмислят (силно казано) деветдесетте минути на филма, включват няколко вида излагане пред съученици, пребиване от страна на гаджето на мажоретката, и други подходящи за сюжета неприятности. Накрая обаче тя вижда тайнствения зубърски чар на протагониста, с новопридобита неистова страст му се хвърля на врата по време на бала или точно преди това, и  предполагаемо (но не показано на екран) се съвокуплява с него в заветната нощ, резултирайки в дългоочакваните финални надписи.

Изключения

Всяко правило си има и изключения и такива, дори в неблагодарния откъм какъвто и да е разумен живот  свят на американските училищни комедии не липсват. Добрите примери включват главно филмите подобни на Американски пай, които залагат на секса, тъй усърдно спестен в по-обикновените боксофис провали, а лошите – нефелни опити за “атристизъм” от рода на Napoleon Dinamite и подобни, чиито заглавия ми убягват в момента, режисьорите на които са кино-еквивалента на маймуни, опитващи се да ядат банани със задника си, в стремежа си да се покажат авангардни и различни.