Како Сийке, не съм от тях!

Вероятно всеки е чувал от родителите си тази реплика ‘библиотека на метър’ (поне тези, чиито родители имат някакви книги в къщи). За незнаещите ще споделя, че словосъчетанието е рожба на социалистическата действителност, в която върха на модата в холното обзавеждане се е олицетворявал от единствения на пазара модел секция. Тази секция, която, разбира се всяка уважаваща себе си съпруга няма как да не притежава, поради конструктивните си особености съдържа както шкафчета за чаши и други разни неща (като дантелени каренца, изплетени от баба), така и рафтове за книги.

Съответните рафтове, като признак на интелектуална и социална извисеност (‘учи, мама, за да не работиш’ е бил слоганът тогава) е било задължително да се запълнят с книги, като най-лесно това е ставало с покупката на някоя от поредиците на Партиздат (Партийно издателство, много са си падали едно време по тия съкращения), които, освен всичко друго, били и с красива тематична подвързия. Тъй като никой всъщност не ги четял (имат свойството да са изумително скучни даже за тези, които са ги писали), хората ги купували само за да запълнят определено пространство в библиотеката си. ‘Дай ми метър и трийсе от тия зелените’, примерно.

Известно количество години по-късно, издателска къща Труд реши да пусне на пазара поредицата ‘Златни литературни класики’ или нещо подобно, простете ако бъркам. Нищо лошо в това, естествено – книгите са избрани все хубави, сравнително евтини са и се доставят дори в градовете, където по принцип няма книжарници. Факторите като достъпност, масирана реклама и, не на последно място, спомените от близкото минало на метричните литературни колекции обаче породиха странно повторение на описания по-горе феномен – хората купуват книгите (заедно с най-интелектуалния вестник на света, разбира се) и си ги нареждат, без да ги четат. При това те стоят толкова добре с хубавата си тематична подвързия…

Разбира се, самата инициатива е замислена да подтиква не към четене, а към колекциониране – ориентирана е към хората на средна възраст, имащи добри спомени от метричното библиотечно време, подплатени с подсъзнателно набитата идея, че книгите са ценност сами по себе си и за да се ползваш от тях е достатъчно единствено притежанието им (нещо като леля ми, която смята, че за да отслабне е достатъчно да си купи уреда от веестелешоп и да го завре вовеки под леглото; там в момента е своеобразна гробница на прашасали свидетелства за гения на рекламната индустрия, докато леля ми е доказателство за триумфа на сладкарската такава). Самата реклама тип “Ау, колко е добре да имам колекцията…’ и еднаквото оформление на книгите с безлична малка картинка отпред насочват вниманието и интереса не към всяка отделната книга като уникално литературно произведение, класика с несъмнена стойност, а към ‘поредицата’ – колекционерски продукт, който ТРЯБВА да притежаваш (иначе, знаеш – секцията ти стои празна и другите лелки от блока ви мислят за прости), нещо като своеобразен код за достъп към едно висше общество на притежателите (на серията картинки от дъвки Турбо, покемони или югийота etc).

В този смисъл ‘Златните класики’ не са нищо повече от добре замислена форма на печалбарство, в която има само една положителна страна – но толкова съществена, че безследно изтрива всичко, което казах до сега – а именно възможността след години децата на тези, които съберат поредицата, да отворят някоя от тези вече стари книги, както аз някога отворих Библиотека Галактика и да намерят в тях това, което нито един маркетингов консултант не може да сложи вътре.