Aвтор: Робърт Хайнлайн
Информация в Goodreads
Оценка: 3/5

Като ученик много се кефех на Хайнлайн – даже по едно време го бях обявил за любимия ми автор, защото главните му герои или поне важни второстепенни герои в романите му бяха едни всезнаещи възрастни мъже, които крият меко сърце под циничен характер и безкомпромисно поведение. Освен това жените на Хайнлайн са винаги секси, силни характери и не се дават на никого, а сексуалните отношения са едни такива либерални и освободени…

Хайнлайн обаче е автор от 60-те и 70-те години и това си личи.  В началото, преди десетина години, започнах да се дразня на прекалено голямото внимание, което отделя на половите, семейните и сексуални отношения и как голяма част от диалозите на героите му са насочени към това да се уверяват едни други колко са отворени и разкрепостени, как тройки, четворки и т.н. са нещо нормално и как хората се разхождат голи и мислят само за секс и как това е обикновено нещо в бъдещето.  То ясно, че е така, ама от толкова наблягане върху това почва да нагарча, а и диалозите никога не са му били силната страна.

После, преди пет години, се зачудих на наивизма на неговия либерализъм, четейки Луната е наставница сурова и спомняйки си за другите му книги. Обществата, които описва са чудесно либерални и либертариански, но авторът, разбира се, прекалява и идея няма как такива общества биха действали наистина.

Последния пирон в ковчега на любовта ми към Хайнлайн нанесе „Няма да се уплаша от злото„, в която един… е, съмнявате ли се… дърт и циничен, но с добро сърце богаташ, трансплантира мозъка си в тялото на своята млада секретарка, която приживе е била … е, съмнявате ли се… секси, силен характер и не се дава на никого.  Съзнанието й обаче остава в тялото и двамата си съжителстват и водят пространни диалози за… е, съмнявате ли се… за половите, семейните и сексуални отношения и как  двамата се уверяват едни други колко са отворени и разкрепостени.

Едва ли някой може да ме обвини, че се давам на феминистките и че съм фен на политическата коректност в отношенията между половете, но издържах само 1/3 от книгата.  Както и в предишните му книги, в тази Хайнлайн показва в цялост смешното си хипарство, съчетано с дълбоки комплекси спрямо жените – до степен даже на … да де… циник като мен това да му е противно.

Жените на Хайнлайн са жените от 50-те, с малко умствен грим. Основната цел на тяхното съществуване е да служат на някой мъж и на мъжете като цяло. Колкото и да са умни, каквото и да работят, основната им грижа е да са винаги секси облечени/съблечени, основното, за което мислят и говорят е кой мъж ги гледа и какво си мисли, основното, за което се притесняват е дали косата им е разрошена, а основната им реакция при притеснение или вълнение е да си поплачат.

Изтърпях множество подобни глупости, в безкрайния диалог, но когато главния герой казва прави комплимент за много красивото тяло на главната героиня, която е образът на силна и независима жена в романа, а тя отхвърля комплимента с притеснението че маникюрът и е ужасен, захвърлих книгата.  Милият автор се опитва да се прави на много либерален, но в същината си е ситно комплексарче, което си няма идея от силни и независими жени и вероятно иска да спи с нагримираната си и с маникюр майка.

Самата книга най-вероятно е интересна де, като останалите му.