Aвтор: Дейвид Оуен
Информация в Goodreads
Оценка: 2/5 – слаба работа

„Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно“ – забравих кой го е казал, но определено е истина. Сами виждате разни самозабравили се диктатори, които си мислят че са безсмъртни богове и тероризират народа си – и са убедени че хората ги обичат, чак до момента в който същите тия хора ги застрелят щото им е писнало. Кадафи беше най-фрапантния пример за това как много власт за много години може да накара човек да си изгуби акъла, но да си мисли че е намерил божественост – именно това Дейвид Оуен в книгата си Болестите във властта нарича „синдром на хюбриса“…

Да се имаш за много умен когато достигнеш някаква степен на известност и власт не е нищо необичайно и се среща при журналисти, политици, началници от даже нисък ранг, интелектуалци, знаменитости че даже и блогъри. Мине не мине седмица и я земеделския Мирослав Найденов обяви поредната си идиотска идея с апломб, я някой известен футболист с коефициент на интелигентност на стайна температура обяснява световната политика в предаване, я журналист къса вестници в ефир.

Но за да получи истински психически отклонения един човек, според Дейвид Оуен е нужно той да има огромна власт в продължение на много години. Когато човек е на власт, обстоятелствата като че ли са наредени срещу него така, че да замъгляват преценката за собствените му действия. Съвсем разбираемо е, че подчинените му се стремят да не му противоречат, същото правят и политическите му съюзници, колкото е по-голяма властта му, толкова повече журналисти и опозиция смекчават критиката си… В Болестите на властта е описано как в държавната политика пък, резултатите от решенията рядко са моментални, така че грешките могат да се забавят или припишат на друг от блюдолизците. Така властимащият просто получава много нереална позитивна оценка от околните за това колко знае и може, доколко са правилни решенията му. А ако е диктатор, нещата съвсем излизат извън релси – мислите ли, че Сталин примерно е можел да разчита, че когато направи грешка, някой ще му каже това? Та той е лежал агонизиращ в кабинета си 12 часа и накрая умира, защото никой не е смеел да го обезпокои и да провери защо не излиза толкова време…

За съжаление, освен безспорно интересното определение на гореописания синдром на хюбриса, Болестите на властта не блести с нищо особено. Дейвид Оуен се е постарал да включи всеки що-годе известен политик от последния век и книгата се превръща в нещо като кратък справочник на това кой политик колко инфаркта прекарал. Освен това Оуен е политик от лейбъристката партия във Великобритания, по времето на Маргарет Тачър (лейбъристите са британските социалисти) – което поражда у него въпиюща ненавист към всички десни политици и особено Тачър и прави цялата книга Болестите на властта изключително предубедено написана.

Очевидна е искрената омраза на Дейвид Оуен към Маргарет Тачър, за която той пише по-негативно отколкото за Хитлер и Сталин и определя като абсолютен пример за синдрома на хюбриса. Нарича я „самозабравила се“ и т.н. докато за какви ли не диктатори не дава никакви негативни оценки, а за Ф.Д.Рузвелт и други леви политици отделя по 5-6 страници хвалебствия за „енергията“ и „целенасочеността“ им…

Като цяло скучна и предубедено написана книга, от която няма да научите почти нищо.