Aвтор: Анатолий Некрасов
Информация в Goodreads
Оценка: 2/5 :(

Пътувам си аз във влака и срещу мене една жена. Заговаряме се и тя казва „Тръгнала съм да видя синчето си„. Къде е това синче? „Военно училище завършва мъничкият ми, за дипломирането му отивам„. Такааааааа…. „синчето“, още известен като „мъничкият ми“ е явно мъж на 23 години, лейтенант в армията. Вместо да се гордее, че е отгледала  здрав, прав мъж, женицата живее с мисълта, че гледа детенце…

Това е преразказана случка от книгата, в която авторът се опитва да засегне една изключително интересна тема, по която почти не се говори – а именно, абсурдните размери, които често придобива майчината любов (към момчетата главно, но понякога и към момичетата). Тази любов, която се появява, когато майката отъждествява собствения си живот, и смисъла му и семейните отношения само с грижата за детето. Тази любов, изпълнена с жертвоготовност и най-добри и благородни чувства, за която пеят песните и която възхваляват поетите.  Любовта, която задушава и убива дори в ранна възраст, и която продължава непроменена, дори когато „детето“ е на 30 и повече години вече и която има твърде нелицеприятни резултати върху психиката и развитието на детето/младия човек и в последствие – мъжа и жената.

По тази тема обаче не се говори никога. Може би защото ако някой посмее да се усъмни в майчината любов, мамите от бг-мама ще издирят адреса му и облечени в бели роби с качулки, всяка вечер ще издигат запален кръст пред къщата му, а накрая ще го изгорят жив и изядат.

Може би именно затова с темата се е захванал не истински психолог, а някакъв руски „народен лечител“ от тия дето ги дават по телевизията – сещате се, като оня със „синдрома на емоционалния срив“ и други такива, нещо средно между екстрасенс, билкар, психотерапевт и обикновен шарлатанин. Книгата е несвързана, бездарна, абсолютно не струва и явно е написана специално за клиентелата на тоя тип „лечители“ – прости хорица без много акъл. Все пак, заради тематиката, получава една бонус точка.