Aвтор: Томас Соуъл
Информация в Goodreads
Оценка: 4/5 :)

Всички искаме равенство. Но какво представлява равенството? Равенство на всички пред закона и еднакви възможности за всички? Оказва се, вече не.

В „В търсене на върховната справедливост“ (което е единственият имащ някакъв близък до английското заглавие смисъл превод, който успях да измисля) Томас Соуъл изследва понятието „справедливост“ и как неговото значение постепенно се променя в политическата и правната практика.

Доскоро справедливост общо взето означаваше „всекиму – според делата“ и равенство на всички пред закона, независимо от техния пол, произход, етнос, религия, социално положение. Един съвсем практически, приложим и даващ резултати подход към справедливостта, за приемането на който много хора са се борили в продължение на столетия и който бе основата на законовата и правната система на цивилизованито общества.

Оказва се обаче, че за някои хора тази индивидуална справедливост – към всеки човек да се отнасят еднакво, според делата му и всички да имат равни права – не е достатъчна. Идеята за глобална, върховна справедливост  става все по-разпространена – „справедливост“ към цели групи хора, справедливост, пренебрегваща равенството пред закона и изискваща специално, преференциално отношение към определени групи и хора. Защото  справедливо не било всички да имат еднакви възможности и да са равни пред закона – справедливо вече било отношението на закона към всеки да е различно, за да може всички да постигат еднакви резултати – независимо от възможностите си.

Може би си мислите, че книгата е пълна с отвлечени от реалността разсъждения, но описаният нов възглед за справедливостта има съвсем реални последици върху правото и политиката в последните години – у нас все още в съвсем начална фаза, за щастие.  Политическата коректност, превърнала се в директна цензура на реални факти, които били „обидни“ за тия, за които се отнасят, „affirmative action“ и квотите за назначаване на определен процент малцинства независимо от техните умения и знания, отношението към престъпниците „с тежко детство“… изобщо пренебрегване на равенството между хората, в името на… равенство?!?

В правото този възглед има един революционен резултат – за пръв път от столетия в цивилизованите държави, възникват случаи, в които ответникът е смятан за виновен до доказване на противното и на него пада задължението да докаже собствената си невинност! В пълно противоречие с най-базисните принципи на прилагането на закона, в които човек е невинен докато обвинението не докаже неговата вина! Това става случаите, свързани с политически коректна реч, сексуален тормоз и най-вече дискриминация.

Представи си – вадят ти статистика че в България има 7% роми а сред работниците в твоята фирма има само 2% роми – значи ти дискриминираш ромите, независимо, че си провеждал честни, отворени интервюта и си назначил най-квалифицираните кандидати. Това е действителен случай от САЩ (става дума за чернокожи, не за роми), където фирма е съдена в продължение на 13 г. от държавата, без обвинението да може да представи даже 1 (един) човек, който да твърди, че е дискриминиран от тази фирма. Съдят ги само въз основа на статистики. И това е само един от хилядите случаи, в които ответникът трябва да се бие срещу мъгла и е задължен да доказва своята невинност  (т.е. да доказва негатив, което логически е невъзможно).

Но това е „върховната справедливост“ – тя не е истинска справедливост и равенство пред закона, а просто нечии субективни визии за това какво би трябвало да е правилно в едно общество, които биват налагани без оглед на практическите резултати на фактическо неравенство и несправедливост,  които тези визии произвеждат.

Издадена на български: не