Aвтор: Джон Ротчайлд
Информация в Goodreads
Оценка: 4/5 :-)

Хипитата са безспорно най-изявените и известни представители на контракултурата от миналия век и са изначално американски феномен, разпространил се по света. Те са младежи (главно), които възстават срещу уредения, скучен живот в американските предградия, които не споделят мечтата на родителите си за бяла спретната къщурка с две коли отпред, а искат секс, наркотици и рокендрол, ако може едновременно. Всички знаете за тях, по-дъртите от вас даже може да са били (или все още да са, пази боже) хипита.

Като не искат бяла къщурка и коли, много от хипитата, увлечени по социалистическите идеи за безкласово общество решават че само слушането на Джими Хендрикс, тревата и свободната любов не стигат – а че трябва да мислят за бъдещето. Затова биват създадени т.н. комуни, в които те да живеят, да се трудят, да творят и да отглеждат децата си по начин, какъвто намерят за добре, а не какъвто консервативното общество им диктува.

The Children Of The Counterculture“ описва наблюденията на доктора по социология и самият той хипи Джон Ротчайлд какви деца създават комуните…

Джон Ротчайлд пътува с жена си и двете си деца, в емблематичния за хипитата ван фолксваген и обикаля де що види комуна, забутана на майната си, за да види как живеят там хората, грубо десетина години след бума на хипи-движението. Остава със смесени впечатления. Някои неща в  The Children Of The Counterculture са фрапиращи (меко казано), други – доста близко до ума, но като цяло не особено хвалебствени за това какви бъдещи поколения биват създавани в комуните.

Първо, голямата част от комуните са се разпаднали – както е ясно на всеки, който знае колко разногласия има в едно семейство от двама човека, представете си „семейство“ от стотина, които даже не са роднини… Тези, които все още съществуват (когато е писана книгата) са или разпадащи се, западащи дупки с приходящи членове, в които шества хаос, мръсотия, дребнавост и омраза, или такива, които са успели да се отдалечат от хипи-идеала на слободия и мързел и да създадат що-годе пригодно за съществуване (в някои случаи – много пригодно) общество.

От една страна имаме къща с вечно пияни и нищо неработещи възрастни, в която едно малко момиченце с огромно старание е превърнало собствената си стая в своеобразен храм на обществото, от което родителите й бягат – с бели завивки, спретнати перденца и подредени кукли с розови роклички. Символ на стабилността и любовта в живота си, които отчаяно му се иска да има – в контраст с напоената с миризма на трева, полуразпаднала се къща, в която живее.

От друга – селска „община“ от няколко семейства в малка ферма, в която работят и се издържат (макар възрастните да са все градски хора), организирали са училище за децата и като цяло живеят спокоен и здравословен живот, далече от излишна идеология.

Нито една от двете групи не обръща много голямо внимание на децата си. Но от една страна имаме невротизирани, неглижирани, неуки и невъзпитани деца, а от другата – спокойни, уверени и напълно нормални деца, които доста се различават от разглезените пишлемета, които тогава (а и в момента), са децата на по-голямата част от населението (вкл. и децата на самия автор, който със съжаление констатира това).

Интересна книга за това кое е важно в живота.

Издадена на български: не