Много мило, че се тревожиш за мен и жалко, че мислиш личното развитие за загубена кауза, при положение, че ти сам участваш в него и то – като учител и вдъхновител – но по твоя си, специфичен и уникален начин.

Просто формите нямат никакво значение – това е всичко, което казва Толе.
Трябва да ги почитаме, но не можем да се идентифицираме с тях.

Съдържанието е важно. Но формите са толкова много и толкова разнообразни, че непрекъснато ни карат да се хващаме здраво, да се вкопчваме и привързваме към нещо навън, във външния свят, което да осмисли нашето съществуване.

Това е едно доста безумно занимание, предвид факта, че формите са преди всичко променливи, че „всички конструкции са нестабилни“ и привързването към тях, освен че води до непрекъснато повтарящи се разочарования, създава и липса на условия да се загледаме по-подробно какво има вътре в нас. Да го усетим.

Разсейваме се, един вид, докато търсим „смисъла“ навън. А няма човек на тази земя, който да не си задава въпроси от рода: Кой съм аз? И какво, по дяволите, правя тук? Каква е мисията? Какъв е смисълът на цялата тази работа?

Когато една жена е хипнотизирана върху външния си вид, примерно, върху поддържането му, когато външното осмисля нейния живот, тя няма нито време, нито желание да се загледа и да види какво се крие вътре в нея. Какъв е потенциалът там. А е леко прибързано да се твърди, че „вътре няма нищо“, преди дори да си си направил труда да погледнеш, за да провериш дали това наистина е така. Докато погледът ти е насочен само навън, към формите, няма никакъв смисъл да твърдиш, че знаеш, че вътре няма нищо. Хората вярват само в опита. В лияния опит.

В книгата Толе дава много добър пример с просяка, който цял живот седял на едно сандъче, пълно със злато и просел, но никога не бил поглеждал какво има вътре в сандъчето – „кво да му гледам на смотания сандък, нали цял живот седя върху него…“ Това е причината върху стенописите на една българска църква дяволът да държи огледалцето пред лицето на красавицата. Ако злото съществува, то това са всички разсейващи фактори, които ти пречат да погледнеш вътре и да разбереш кой си всъщност.

Тогава ще разбереш, че дори нямаш име – дори името ти е плод на въображението на други хора, най-често на твоите родители, които са го измислили много преди ти да се появиш на този свят, да започнеш да четеш блога на Тишо и да се замислиш да направиш свой собствен блог – най-посещаваният в България . После просто си го приел за свое. Свикнал си. И си се идентифицирал с него. Всъщност, обаче, нищо нямаше да е по-различно, ако се казваше Джон, Майкъл или Су. Щеше да си същия по своята същност. А, когато разбереш всичко, което не си, отговорът на въпроса Кой Си ще дойде сам, от само себе си. Но трябва да минеш през въпросите, преди това, няма как.

Великата илюзия затова е велика, защото прекалено голяма е инерцията на навика да се самоопределяме с нереалните неща и да не забелязваме очевадните. Нищо не е скрито. Ако притежаваш парче земя, иди и се загледай в него. Замисли се кой кого притежава. Земята ще притежава и трупа ти, след като отдавна вече се е разложил. Тя е била тук, ще бъде тук и след 700 милиона години. Просто илюзията на човек, временно разхождащ се по нея, може да го кара да си мисли, че „притежава“ вечното, което го храни, ражда, погребва и поддържа жив…

Всички тези неща неразумно и нелогично ли ти звучат? И по-разумна истина ли е скрита в един лист А4, където пише с избледняващо мастило, че съществуваш, че си роден върху едно парче земя, обградено от мислени линии в прахта, че се казваш като продукт на въображението на твоите родители и, че си се появил в точно определен отрязък от времето, което ако съществуваше, ако не беше плод на нашето въображение, щеше ли да ни принуждава да сменяме часовниците си непрекъснато напред-назад? И да ни кара да разчертаваме още измислени линии по глобуса?

Иначе аз съм си добре, по-добре от всякога, дори. Благодаря ти за загрижеността! Просто изключих „бул шит филтъра“, това е всичко. Съзнанието ми стана по-отворено за много повече неща от преди. Естествено, запазвам си критичната (и ограничена) гледна точка. Но не се съпротивлявам толкова срещу „неразбираемото“, както правех преди. И гледам да го осмисля.

Така в един момент разбираш, че светът, в който живееш, е абсолютно безумен! Я се замисли, само един простичък пример ще ти дам: човешкото общество смята за похвална постъпка да избиеш няколко милиона души ПРОТИВ ТЯХНАТА ВОЛЯ, в името на някаква кауза, ценност или идеал, които също са плод на въображението и само след 20 години ще изглеждат различно. Направиш ли го, получаваш титла, паметник, пари, власт, мавзолей. За теб се пишат книги и филми се режисират. Но помогнеш ли на едно-единствено човешко същество да напусне този свят по СОБСТВЕНА ВОЛЯ, ти автоматично се превръщаш в „съучастник в убийство“ и директно отиваш в затвора. Говоря примерно. Това „нормални неща“ ли са, според теб?

аз на мойта й подарявам хубави книги.