Aвтор: Ърнест Гелнър
Информация в Goodreads
Оценка: 5/5 :-)

Купих си тази книга преди десетина години (издадена е в България през 1999г.). Макар че е тъничка и няма и двеста страници, почвах я няколко пъти и никога не стигах много навътре – оказа се, че не бях достатъчно умен, за да разбера какво пише в нея. Странно някак. Все пак, след известно (хехе) забавяне, успях да сдъвча невероятно концентрирания и сложен стил на писане на Ърнест Гелнър и да разбера как аджеба той вижда национализма и какво всъщност е това нация…

Не, нациите не започват с „родолюбието“. Едно време хората не са имали идея че са „народ“, че са свързани с някакви други хора, които не са виждали никога. За много от нас това е трудна за разбиране концепция, защото сме изцяло потопени в националния начин на мислене още от деца. Но това не е било винаги така – от грубо 17 в. надолу, хората смятат своя род, своето село, своя град, своята област за „техни“ и приемат другите в тях за себеподобни по някакъв начин, но в общество с минимална мобилност, бавни комуникации и ниска грамотност (като цяло много ниска свързаност), тази връзка много бързо избледнява с разширяване на географския обхват. Етървата Сийка е „наше момиче“, съселянинът е съсед, но някой от другата страна на големия баир е точно толкова далечен за теб, колкото и някой от другата страна на морето и приказва на почти неразбираем диалект.

Националистичните идеологии по света (вкл. и у нас) смятат, че националното чувство винаги го е имало у хората и то бива пробудено от т.н. „будители“, които пишат книги и припомнят на народа миналото му величие в един момент, когато той е потиснат (Звучи ли познато? Тоя мотив е удивително еднакъв в много държави и исторически периоди). Само че според Ърнест Гелнър не става така, а по-скоро наобратно – няма никакво „вродено“ национално чувство и будителите не „събуждат“ тлеещите му искри в душите на хората, а направо го създават. Малката грамотна класа в средновековното и ренесансово общество е единствената, която чувства свързаност със себеподобните си, независеща от географията и именно от нея произлизат идеите за общ произход, история и език (писменият език, който обединява местните наречия и диалекти) и по същество създава идеята за нация.

Нации и национализъм“ е, да си го кажем право – не много забавна за четене, освен ако наистина, ама НАИСТИНА искаш да разбереш национализма. Но няма как да си кривя душата – тя обяснява точно това. Не в патетичния, „България на три планети“ стил на родните ни „родолюбци“, не в романтичния „Моята нация – права или не!“ на Стивън Декейтер, а в академичен, сух стил, като наблъскан с информация и идеи учебник, в който всяко изречение значи нещо и има нужда да го осмислиш иначе изтърваш смисъла на всичко. Силно препоръчвам!

Издадена на български: да