Макар че такива неща често се правят от ощетени, осакатени или безпомощни в психическо отношение хора, си мисля, че понякога не е нужно да си преживял нещо… Може да е обратното – да не си преживял нищо… Да умираш от скука и единственото, на което си се научил да е да си играеш с мръсотията…

@longanlon
Може ли да ми изтриеш double post-a? 🙂

Но не знам какъв човек трябва да си, за да храниш змиите си с котета. Най-малкото котетата са твърде големи, за да умрат мигновено(както умират моите мишки (те умират за няколко секунди)) и сигурно изпитват ужасна болка и ужас. Нямаше да ми пука толкова, чко умираха мигновено.

Не знам какво бих направила, ако видя този човек. Наистина не знам. Иска ми се да хвърля собственото му дете на змиите, за да изпита същата болка, която изпитват хората, познали своите котета/кучета/зайчета. Или жена му/майка му. Някой много, много скъп човек, но естествено не бих го направила. Според мен такива хора трябва да бъдат убивани. Да биват съдени и затваряни. Съвсем малка е границата да започне да събира сирачета и просячета по улиците, да си развъди вълци или някакви големи котки и да хвърля децата на тях, като прави филмчета със заглавие “Позна ли си детето?”

Страшно ми е мъчно за този човек. Кой знае какво е преживял, за да се изкриви до такава степен, че да изпитва удоволствие от подобни картини. Изрод. Пожелавам му от все сърце да осакатее, ослепее и оглушее едновременно. Да се превърне в зеленчук със съзнание на нормален.

Няма как да не ми е тъжно за близкия ми човек, който се е разпаднал обратно и сега е само безразлични атоми. Няма как да не ми е тъжно от това, че камъните са победили. Ти всъщност ми задаваш въпрос, който няма толкова общо с емоциите. Има повече общо с това дали считаш смъртта за нещо, което е ОК. Доколкото виждам, за теб е ОК – изглежда, че тя решава задачата – няма болка, няма страх, няма проблеми, всичко е наред. Смъртта обаче решава задачата, като изтрие условието й. За мен това не е решение, а точно обратното.
.
Защото животът, разумът, свободата, и оттам – доброто, не са псевдонорми. Да, вярно е, че те не съществуват в света. Но съществуват в нас. Твърденията от типа
“нищо няма значение”, “смъртта е ОК”, “убиването на всичко живо е ОК”, “всичко е относително” почиват на това, че човек гледа към света и тъй като вижда там само безразличие, го пренася и върху живота. (Религиите решават този проблем, като с помощта на лъжи правят света по-жив и човечен. Но лъжите, разбира се, раждат псевдо-ценности и създават много по-голяма каша.)

Проблемът всъщност би се решил, ако вместо да търси отговорa в света, човек го потърси в самия себе си. Ценността на живота се намира вътре в самия теб. Искаме да живеем, защото искаме да живеем – това е аксиомата на живота и без нея като основа нищо не би могло да се построи. И колкото по-добре опознаваме (обикваме) същността си, толкова повече можем да ценим и защитаваме всичко, което прилича на нас.

Тази обич към себе си не е егоизъм така, както го разбират повечето хора (егоизмът, нарцисизмът, садизмът са опит да се спасиш от усещането, че си прашинка, като си вьобразяваш, че си нещо друго, нещо повече от всички други прашинки, да изпадаш в зависимост от тази си илюзия, и в зависимост от това да експлоатираш другите – роб на робите си, както се изразяват Стругацки).
Обичта към себе си е точно обратното – да си признаеш точно това какво си ти, да си признаеш и какво е света, и въпреки всичко, да защитаваш и обичаш същността си (а това значи да защитаваш и обичаш и другите, които я носят, доколкото е възможно). Ето ти пример за ценност, която възниква само и единствено от човека и от това, че истински познава и обича себе си.

Няма как да не ми е тъжно за близкия ми човек, който се е разпаднал обратно и сега е само безразлични атоми. Няма как да не ми е тъжно от това, че камъните са победили. Ти всъщност ми задаваш въпрос, който няма толкова общо с емоциите. Има повече общо с това дали считаш смъртта за нещо, което е ОК. Доколкото виждам, за теб е ОК – изглежда, че тя решава задачата – няма болка, няма страх, няма проблеми, всичко е наред. Смъртта обаче решава задачата, като изтрие условието й. За мен това не е решение, а точно обратното.

Защото животът, разумът, свободата, и оттам – доброто, не са псевдонорми. Да, вярно е, че те не съществуват в света. Но съществуват в нас. Твърденията от типа
“нищо няма значение”, “смъртта е ОК”, “убиването на всичко живо е ОК”, “всичко е относително” почиват на това, че човек гледа към света и тъй като вижда там само безразличие, го пренася и върху живота. (Религиите решават този проблем, като с помощта на лъжи правят света по-жив и човечен. Но лъжите, разбира се, раждат псевдо-ценности и създават много по-голяма каша.)

Проблемът всъщност би се решил, ако вместо да търси отговорa в света, човек го потърси в самия себе си. Ценността на живота се намира вътре в самия теб. Искаме да живеем, защото искаме да живеем – това е аксиомата на живота и без нея като основа нищо не би могло да се построи. И колкото по-добре опознаваме (обикваме) същността си, толкова повече можем да ценим и защитаваме всичко, което прилича на нас.

Тази обич към себе си не е егоизъм така, както го разбират повечето хора (егоизмът, нарцисизмът, садизмът са опит да се спасиш от усещането, че си прашинка, като си вьобразяваш, че си нещо друго, нещо повече от всички други прашинки, да изпадаш в зависимост от тази си илюзия, и в зависимост от това да експлоатираш другите – роб на робите си, както се изразяват Стругацки).
Обичта към себе си е точно обратното – да си признаеш точно това какво си ти, да си признаеш и какво е света, и въпреки всичко, да защитаваш и обичаш същността си (а това значи да защитаваш и обичаш и другите, които я носят, доколкото е възможно). Ето ти пример за ценност, която възниква само и единствено от човека и от това, че истински познава и обича себе си.

(Друг пример за пак същото: дали ще признаваме права на другия пол, другите раси и пр. Той е донякъде междинен – в решението ни участват и емоционални, и рационални елементи.)

Другото ти разсъждение е типично както за религията, така и за нихилизма – ако смърт има, а бог няма, значи животът ни няма смисъл. Така че, ако има бог – да прибегнем към него, ако ли не – можем да избием всичко (включително и себе си), защото нищо няма значение.

Според човекоцентричната гледна точка, не е нужно нещо извън нас да придава на живота ни смисъл. Смисълът е вътре в самите нас, ние просто искаме да живеем и да мислим, независимо от това, че светът постоянно отрича това. Човешката трагедия настъпва, когато в слабостта си предаваме самите себе си и започваме да служим на света и на смъртта, която ни заобикаля, само защото са по-силни.
Както прави и този, който убива котетата.

все пак радвам се, че някой разбират моралната идея, която подхвърлих 🙂

Longanlon съвсем ясно обясни защо измъчването и убиването на животни е проблем – това му заключение по никакъв начин не може да се промени от лично емоционално преживяване – то е валидно И тогава.

Проблемът изглежда е в това, че ти не искаш да разбереш заключението му, тъй като е човекоцентрично. Не би могъл да приемеш, че желанието ни да защитим живота на другите идва от това, че истински обичаме себе си. И че причината да изпитваме съчувствие и ужас е в това, че ние разпознаваме нещо “наше” в животното.

Обратното, когато човек мрази себе си и живота си като цяло, той се стреми да се саморазрушава, като ако срещу това има защити, му остава да разрушава други хора, а ако и срещу това има защити – други същества, подобни на хора (например подобни с това, че също са живи). Така…