Защо? На първо време, защото отричайки правото на хората да изразяват крайни и не напълно съответстващи с общоприетото мнение идеи, правиш точно същото. Този твой пост в голяма степен противоречи сам на себе си. Какво е мерилото, което отличава теб от тези които хулиш? Може на пръв поглед да ти се струва или да си напълно убеден, че има здраво такова мерило, но ако го поставим на внимателен анализ, бих се учудил ако издържи. Ти в случая играеш ролята на идеалист, който се крие зад идеята, че е реалист. Какво те прави теб реалист? Какво ти дава правото да съдиш идеите на другите? Какъв е този пиедестал на реализма, на който си се поставил, който ти дава правото да съдиш кои идеи са читави и кои не?

Сега.. Ако спра дотук, мнението ми няма да е съвсем обективно, а ще е предимно хейтърско. Да, имаш пълното право да изразяваш мнението си и да критикуваш другите. И по закон (донякъде обаче) и по социален консенсус.

Обаче.. Ти играеш много грубо. Първото, което намирам за грубо е да натякваш твоята дефиниция на идеалист, като “луд човек”.

Тука става грозно, щото едва ли не – всички мнения и виждания са равни, но някои са по-равни от другите. Има причина за свободата на словото. Както за твоето, така и за това на другите. Популярна идея в съвременното общество е, когато човек не е съгласен с някой друг да изтъкне противниковата позиция и да вложи значителна енергия в това да покаже наяве, какво е погрешно в нея. Ти какво правиш? “Всички идеалисти са луди, които не разбират реалния свят и пречат на обществото. Трябва да бъдат затваряни, за да не натрапват невъзможните си фантазии върху реалния свят.” С какво си по-различен от Църквата по времето на Галилей?

Моето лично мнение, е че всеки човек е в някаква степен идеалист, но не всеки получава необходимата власт или подкрепа от обществото за да реализира идеалите си. Твоят идеал за свят без идеалисти ми се струва не по-малко опасен, отколкото всеки друг.

Също така смятам, че идеализма твърде често е в полза на обществото и когато бива реализиран (напук на всякакви препятствия) обикновено се оказва справедлив.

Ще копирам нещо, което бях писал в колежа в САЩ (от който си тръгнах твърде бързо), защото в него добре бях описал положителната страна на идеализма – героизма. Не ми беше това целта; не съм някакъв страшен идеалист; това ми дадоха да пиша и това написах. Аз съм по-скоро фен на философския дискурс и търсенето на истината, отколкото на други крайни идеи (ако това също така е донякъде крайна идея).

The purpose of this paper is to analyze Odysseus’ heroic character. For starters I will try to make the question as clear as possible. What does ‘heroic character’ mean? A man’s character is that significant part of his persona that distinguishes him from others. What does ‘hero’ mean? This is a little more difficult to answer, as we are presented with several points of view that, at least at first glance, seem somewhat difficult to reconcile. The first meaning of the word ‘hero’ that comes to mind is ‘someone that stands out among his peers’. I believe that we can all agree that this is a definite part of what’s generally accepted as heroic. How could it be otherwise? If there was no way to distinguish who is heroic and who isn’t, then the word would lose its meaning; it would become completely arbitrary. I guess we might say that in a sense we are all heroes – we are all walking our unique paths in life and we all stand out in one way or another. Even so, the word ‘hero’ would still carry a meaning of distinction, as long as unique individualities remain in existence. It seems we’re back at where we started. In order for the term ‘heroic’ to carry a significant meaning, it must denote the magnitude of individuality that a certain character exhibits. A hero must be someone that is especially individualistic. Therefore I hold that to accomplish my purpose I must ask the question ‘What is it in Odysseus’ character that makes him stand out the most?’

Alas, it is not as simple as that. A hero is not just someone who stands out, but someone who stands out in an admirable way. If this were not true, then there would be no distinction between a hero and a villain. I feel that if we were to gain an insight into heroism it’d be only logical to ask the question ‘Who are the biggest heroes?’ However, we are immediately confronted with a huge problem (No doubt to test our heroism!). Different cultures throughout history admire, or have admired, different types of distinguished individuals. It would be quite a Herculean task to try and look from all perspectives, but to make my point clear it would suffice to examine just two. Let’s start by focusing on the Christian paradigm that has arguably shaped much of our contemporary western world. I dare not claim to provide a satisfactory treatise of the topic, but I feel that I can safely say that the ideals of Christianity revolve around compassion, selflessness and equality; in other words – a sacrifice of one’s own individuality for the sake of the collective. There is no difficulty in discerning Christianity’s biggest hero – it’s Christ himself. From a Christian point of view he is seen as the perfect embodiment of all that is good. Yet, here we stumble into what seems to be a huge paradox. If Christ is the embodiment of sacrificing one’s individuality, how come he is a hero at all? It seems like we’ve stumbled upon a contradiction; let’s see if there is a way out. The key here, I believe, is that one sacrifices his individuality when he chooses to follow a preconceived notion of proper behavior and morality. Christ himself did no such thing. He lived in a world that seemingly had no concept of compassion at all, and yet, as it turns out, it was compassion that it needed the most. In a very important sense the individualism of Christ was the guiding light for all those who were unsatisfied with the world, but were unable to find a way out on their own. This brings us to a profoundly different definition of heroism. ‘A hero is the personal embodiment of society’s will for change.’ In this sense, it matters not whether the hero actually walked the world in flesh and bone.

Тук героя е индивидуалист в позитивната му светлина за обществото. Такива е имало и ще има и занапред и те са твърдо в полза на обществото. Е.. може би е имало и злодеи.. сигурно ще има и занапред. В крайна сметка твърде често май историята се пише от победителите.

Лонги, когато в този откъс Рейган говори за бащата с дъщерите, смяташ лш че е луд? Вързва ли ти се с образа на Рейгън?

Хитлер също е бил идеалист, дълбоко убеден че се бори за добро дело. Идеалисти са мюсюлманите, които се самоубиват в бомбени атентати – те дълбоко вярват, че действат правилно и морално. Едно време християните са горили вещици – идеята им е била, че така спасяват душите им и вършат върховното добро…

Не виждам защо трябва да гледаме с възхищение на човек, само защото е запленен от някаква идея. Идеите могат да са всякакви.

– Силно провокативния стил на автора
– непризнаването на авторитети, по-скоро несъобразяването с тях
– гледна точка много различна от така наречените общоприети

Аз лично споделям много от идеите, които автора защитава – например срещу Набедените защитници на животни, вегетарианците, фанатиците – независимо какви – нацисти, ислямски фундаменталисти, християнски фундаменталисти или просто идиоти.

Но има нещо, което дълбоко ме смущава и това е абсолютната липса на толерантност спрямо инакомислещите. Да приемеш, че изповядваш Абсолютната истина е типично за религиозните дейци и тоталитарните пропагандисти.

Да наречеш някой идиот, само защото вярва в Бог е общо взето същото като да го качиш на кладата само защото е изказал мнението, че Земята. По тази логика Блез Паскал и Декарт са идиоти само, защото са вярващи. Нещо няма логика.

А иначе блога е страхотен и с удовоствие ще продължавам да го следвам.

– Силно провокативния стил на автора
– непризнаването на авторитети, по-скоро несъобразя

Не смятам и, че да кажеш че някой философ или еди-кой си е идиот е престъпление или кощунство. Шопенхауер е наричал Хегел идиот, имбецил и какво ли не без да се притеснява. Хераклит пък е казал, че Омир трябва да бъде бит с пръчка. Всеки си има право на мнение и критика съответно. А безсмисленото автоматично възвеличаване на Хегел-Кант- Платон във авторитети, най-малкото съмнение в които е акт на богохулство, е меко казано неприятен факт за мен, още повече че това е и официализирано в учебните планове. Тоест това е глупост с традиция. Така че една свръх голяма доза цинизъм и скептицизъм възстановява баланса.

Да се върнем на идеалистите, обаче. Според класацията на Dr. David M. Keirsey в категорията “идеалисти” попадат личности като: Джеймс Джойс, Лев Толстой, Оливър Стоун, Ганди, Рузвелт, Ейбрахам Маслоу, Карл Юнг, Платон и, забележи, Буда. Значи, според тебе, те са за лудницата.

Има известна логика, защото в класацията попадат още Лев Троцки и Владимир Ленин, но пиша всичко това, за да ти кажа само едно – в дългия си опит на блогър-идеалист-материалист съм научил едно нещо със сигурност: такива “сочни” генерализации и заемането на такива крайни позиции по даден въпрос водят до силен, но временен интерес от страна на читателите.

Те са като бъркането в рани. Винаги боли и човек изкрещява, а писъкът му се чува надалеч, но после му минава и забравя. Ако помогнеш да се превърже една рана, обаче, този човек никога няма да те забрави.

Ти какво предпочиташ? Да бъркаш в раните или да превързваш рани? Защото и двете са форма на идеализъм. Въпросът е: на какъв идеал служат? Едната служи на авторското ти его, а другата – на хора, които те обичат и уважават като автор. На твоите читатели. Без тях дори авторското ти его е невъзможно. Сред тези хора попадам и аз. Ние сме много, но въпросът е само един: да ни бъркаш в раните ли искаш или да ги превържеш?

Говоря за конкретната публикация, а не за творчеството ти по принцип, където има доста ценни/смислени неща. Говоря като фен, а не като враг. не на последно място – говоря като “колега”, ако мога така да се изразя.

Реално във времето остават и дългосрочно се помнят само нещата, които носят някакво благо, някаква добавена стойност за читателя. Реално във времето остават само качествените неща.

Твърдението, че Кант и Хегел са идиоти е доста некачествено твърдение и то от страна на човек, който е чел толкова много, който редовно пише ревюта за книги и дори подарява романи.

Заяжданията с читателите / коментаторите също са некачествена практика. Но, аз не те съдя, защото минавам през тези неща всеки ден – като човек, който редовно споделя онлайн. Просто искам да ти обърна внимание, че това е некачествен “формат” на изразяване с краткотрайна, съмнителна стойност. Това е всичко.

Доста е интересна, и след десетата минута се разисква този въпрос известно време.

Много точно казано! Ако разбираш кривите на търсенето и предлагането – как се местят и как да се интерпретират (а пазара на работници е на същия принцип с малки изключения) – окончателно ще ти стане ясно за какво става въпрос.

За това, ако всички бяха 100% материалисти (разбирай крайни прагматици и егоисти) и 0% идеалисти, човешката цивилизация нямаше да съществува.

Хех родителите ще стоят в къщи и пускат детето на работа с мисълта “Ех, ако можех да спра детето си да не ходи на работа, за да вземат мен вместо него… само ако имах властта аз да определям дали детето ми да работи или не…” 😛 Обсъждайки как “лошите екслоататори” “ВЗЕМАТ” детето на работа, някак забравяте, че децата не са били роби – този, който решава дали детето му да работи е родителят.

Когато някой може да върши същата работа за по-малко пари, това поражда общо падане на цените на работната ръка. Т.е. не работодателите ще наемат деца “щото са по-евтини”, а възрастните ще се съгласяват да работят за по-малко пари. Всъщност, няма никакво значение кой на колко години е, за да си действа този процес – той действа и сега и се нарича пазарно ценообразуване. Именно заради него продавачките вземат по-малко пари от адвокатите.

Всъщност, спорът който водим и аргументите, които дават много от участниците в него, са идеален пример за описаното в статията горе. Отстояват някаква теза и дават някакви аргументи породени от идеите им (за експлоатиращия работодател и доброто социално законодателство), без да се опитат дори да си представят елементарни житейски ситуации относно това дали те самите биха пуснали детето си да работи, или по-скоро те биха работили за същите пари.

http://en.wikipedia.org/wiki/M.....s_Act_1842
но със сигурност и след това са работили незаконно

ъъъъ, искаш да кажеш, че идва работодателя, наема детето от безработния баща, а той се бара по мъдете и вика – “ми хубаво, нека бачка малкия, аз за толкова пари от леглото не ставам”? За да работи дете, значи няма избор, било защото е сирак, било защото родителите не могат да изхранят семейството сами и го пращат да работи. А за да се стигне дотам, пак опираме до примитивни неиндустриализирани общества с ниска производителност на труда.