Баща й е извадил късмет, защото 95% от хората, които като баща й са били обвинени в начети и др., влизаха в затвора, със или без вина. Да не говорим, че стояха и арестувани до съда.

За комунизма и комунистите: Баща ми беше, аз не съм бил, макар да ми се полагаше и да бивах канен многократно и настоятелно. Бях в “номенклатурата на окръжния к-т” като способен инженер. Направиха ме среден кадър (ръководител на направление в институт, наричан НИПКИ …) със специално одобрение, да не си член на партията. Имаше и други директори и прочее, нечленове. Това се отнася до правото и възможността за избор. “Пътища, които сами си избираме” – това е от О’Хенри, но става много пъти в един живот на един човек, дори и когато пътищата не са много, като в картината на Васнецов и всеки път е опасен по своему.

От друга страна, почти никога не гласувах както трябва. Обикновено си вземах бюлетините и ги показвах на колеги, приятели, че и на отговорни лица. А един път бях в избирателна секционна комисия и много добре видях колко бяха нередовните и “против” бюлетини – нищожно малко. Моят плик единствен беше празен. Това беше 1981, мисля. През 68 г. с един приятел ни наричаха “чехите”, иначе работехме по ТНТМ, по спорта и туризма, водехме кръжоци на децата и т.п.

И един щрих: Промяната ни завари с около милион (около 950 000, ако не грпеша) партийни членове. Е как да не ни управляват сега техните синове и внуци, колкото и да са се поизмъкнали навън? От друга страна, дъщеря ми влезе в езиковата гимназия с двата изпита подготве, някъде на 3-5 място по успех. И през 89-90 г. станал въпрос в класа й, оказало се, че само тя няма поне един родител-партиец.
Отново мисълта ми е за правото и възможността за избор. Тя продължи в АУБ Благоевград, Шорош Дьорд стипендии в Будапеща, докторантура в САЩ на пълна стипендия и сега е в Холандия за постоянно в Лайденския университет в катедрата-аналог на катедрата по марксизъм-ленинизъм, където беше колегата Иван Костов.
Цялото ни семейство, между другото, сме били чавдарчета, пионери и комсомолци (аз съм бил и “септемврийче”, и “десенемист”). Скаутите, уви, са толкова малко и толкова стари и загубени … Къде да пратят внука ми, човек да стане? За внучката в Холандия не се безпокоя, произходът й е наистина “прогресивен” и достатъчно разнообразен, та няма да тръгне накриво никога. Пък и там има такива форми и методи на работа с децата, каквито у нас имаше точно в ония години – от читалищни школи по какво ли не до всякакви кръжоци, клубове, организации и каквото ти дойде на ума.

Това беше то, макар и малко дълго и доста закъсняло относно четата “Чавдарче”

Това е едната причина да има разни дреболийки, които си спомняме с умиление. И изглежда (включително и на самите нас), че сме едва ли не носталгично настроени към времето преди 89-та.

Другата причина е, че човешката памет има един много полезен филтър: с течение на времето положителните преживявания остават в нея като емоция, а отрицателните – само като изводи. Така човешкото съзнание се самопочиства от негативизъм и се предпазва от саморазрушение.

Затова помним най-вече как сме се чувствали, когато сме съумявали да бъдем себе си, когато сме се радвали истински на нещо, когато се успявали да извоюваме нещо и т.н. Забравяме моментите, в които сме се усещали подиграни, унижени и стъпкани. Или, ако ги помним, то не е усещането, а фактите, в контекст “как да се пазим от такива неща”.

Това, че може да имаме приятни спомени от соц времената въобще не означава, че тогавашната система има някаква заслуга за тях. Напротив, тези спомени ги имаме до голяма степен ВЪПРЕКИ системата. Те се дължат на нас самите – на това, което сме (или сме били) и на микросредата, която сме имали (семейство, приятели, колеги). И може би на известна доза късмет.

Много трудно бихме могли да си представим какво биха представлявали спомените ни, ако бяхме живяли в свободна среда. А и може би е по-добре така – защото би било отчайващо да осъзнаем от колко възможности сме били ограбени, и колко по-различно би могъл да се случи животът ни, ако е било другояче.
__________________________

И аз мога да си припомня куп случки и детайли – приятни, любопитни, весели, ставащи за безгрижен лаф-моабет. Но, честно казано, не ми идва отвътре да го правя. Защото е изключено да забравя основното престъпление на предишния режим: това, че целенасочено и последователно УБИВАШЕ МИСЛЕНЕТО у хората.

Режимът предпочиташе население, неспособно да създава интелектуален продукт – само и само да се предпази от неудобните въпроси, които един мислещ човек неминуемо си задава, и им търси отговорите. Схемата беше, че ние не е нужно да мислим – защото Партията го прави заради всички нас, и не ни е работа да си пъхаме гагата там.

За такова нещо прошка няма. Посмъртно. Дори по някакъв начин да бяха докарали жизнен стандарт като в Западна Европа, това не би било никакво смекчаващо вината обстоятелство.

Сещам се за един парадокс: аз разбрах – и то случайно – че в България е имало (и продължава да има) лагери едва когато вече бях студент. И че единият ми дядо е бил 2 години в Белене без съд и присъда, а семейството му е било интернирано – само защото е имал неблагоразумието да бъде успешен търговец преди 1944-та. Никой от семейството ми не беше споменавал за това. Бяха спазвали някаква зловеща омерта, предназначена ДА ПРЕДПАЗИ ДЕЦАТА от евентуалните проблеми, които биха могли да имат, ако у тях се формират нагласи срещу режима. В добавка към ДОСИЕТО на фамилията, заради което практически всичките ми близки, и аз самият, бяхме (негласно, но безкомпромисно) ограничавани по един или друг начин.

И едва след като моите нагласи така или иначе се формираха, и ПОИСКАХ да ми обяснят, едва тогава ми разказаха.

Така че приятните и забавни спомени, личните постижения, моментите, в които съм извоювал и защитавал достойнството си, в които съм създавал стойностни неща – да, имам си ги. Но, колкото и темерутесто да изглежда, нямам желание да ги споделям под заглавие от типа на “Спомени от комунизма”. Това са МОИ спомени, които нямат нищо общо с престъпната система, при която съм имал лошия шанс да изживея първата половина от живота си.

P.S. Не е упрек към тебе, Лонганлоне, просто на такива мисли ме наведе твоята тема.

Следват 4 дни такъв бой, че човекът още правеше физиономии като разказваше, а беше 1987. Никой не го знае къде е, техните го търсят със същата тая милиция, но не им казват, защото е задържан за някаква вражеска пропаганда. Накрая става ясно, че няма таква и го пускат….

Та като ми хвалите кебапчетата по 10 ст., имайте предвид, че да, бяха по толкова, но режимът лишаваше хората от толкова много неща, че не си заслужаваше кебапчето.

Така, че за нас оставаше привилегията да наблюдаваме глупостите, без да сме част от тях. Помня, че когато поискаха обяснение от един колега защо не бил на някакво безподобно червено мероприятие, той, току що оженил се, написа- “Не ме пусна жена ми” и така е.а майката на системата. Вече можеше. Беше времето на Горбачов и “Московски новости”.

Но не съвсем. Когато едни лапета написаха на една стена: “Give peace a chance” и ги хванаха, детска педагогическа стая се захвана с тях да ги тормози защо имат четворки (!!!)…. И когато след няколко месеца едно от тях казало на един следовател – Ама др.Горбачов я пя тая песен преди една седмица, отговорът бил – Да сте чакали докато я запее и тогава да я пишете.

Мръсен, шибан режим, който вече не можеше, но все искаше да се бърка на хората в живота и да им определя всичко – от това кога да купят кола до това какво да пишат по стените, макар по начало да е забранено и тогава, и при демокрацията.

http://pro-anti.net/