Comments on: Невидимите роднини

By: plankov

plankov — Sun, 24 Jul 2011 11:17:05 +0000

Бих рекъл, че Един човек дали ми е роднина или не, нема никво значение… важно е дали човекът струва … Аз силно бих успял да кажа, че поддържам нормални контакти с моите роднини… даже не познавам някои от лелите си, и първите си братовчеди/братовчедки…
Не съм виждал едната си племенница от … не знам колко години

By: kanew

kanew — Sat, 21 Jun 2008 03:34:52 +0000

Аз съм я карал винаги по старобългарски т.е уважение до девето коляно на моя род и този на жената. За съжаление съм на такава възраст, че по възрасните от мен вече ги няма на тоя свят, а с по-младите се виждам по рядко.Връзката ми с умрелите и живите е непрекъснатото попълване на родословното дърво.

By: svetlina

svetlina — Sun, 24 Feb 2008 20:03:49 +0000

Ммммм, интересно как всички приемате, че само родителите са роднини и почвате да говорите за мама и тате, кога сен им звъннали или кога не сте. Май надушвам гузна съвест. Щото никой не ви е питал всъщност. И никой не е казал, че постът е само за родителското тяло.
Иначе моето лично мнение е, че с роднини само се сяда на маса. Започнат ли да ти дават тон в живота, да ти помагат, да искат да им помогнеш или нещо такова… ами порсто нещата се изкривяват. Чисти сметки – добри приятели. Никакви сметки – добри роднини. Честно – патила съм си и не мисля, че трябва да поздравявам собствената си леля, но с удоволствие поздравявам лелята на бащата на най-добрия ми приятел, както и примерно майката на най-добрата приятелка на леля ми. Естествено имам си и братовчедчета, които в момента много ми липсват, но то е заради тях самите, а не щото примерно през 1995 сме делили прасе или щото имаме подобна кръв. Родителите винаги си остават семейство, но като “невидими роднини” аз определям точно тея, които не се сещаш да поканиш на сватбата си или пък на които никога няма да кръстиш детето си. Не заарди нещо лично, а защото в живота ти те п рисъстват само като имена. Примерно жената на втория братовчед на дядо ми, която живее в Търговище няма никакво право да се изтърсва у нас и да ме ползва за хотелиер по 5 пъти в годината. Ем, че тя най-много 2 пъти за 20 месеца киха, понеже съм я споменала. Хайде де – родинните не са ти нито приятели нито нищо. Не им дължа нищо, нито им искам нещо. А семейството, е, то е нещо важно. И различно.

By: pierrot

pierrot — Fri, 22 Feb 2008 04:52:54 +0000

Това за филмите, в които ние се вкарваме е много правилно! Ама в случая май не е това.
Нали има една приказка “Роднините за какво са?” Точно по подразбиране те са хората на които разчиташ винаги и очакваш те винаги да се отзовават. И те най – вероятно ще го направят. Но дали сте приятели освен роднини? Това е според мен много важно условие за да бъдат добри отношенията.

By: Daymare

Daymare — Thu, 21 Feb 2008 16:50:12 +0000

“Ами целта на статията ми е да обърне внимание, върху това, че увлечени в собствените си проблеми често забравяме за тия, които по default ни подкрепят”

Какви проблеми, бро? Циклите дето си ги измисляме са най-опасни. Неща от сорта на-що не си поцъкам 5 часа на компа , вместо 2 а за останалите 3 да видя накой роднина/добър приятел.
Гейменето може да го замените с телевизия, шматкане или каквото там ви хареса. И да прав си , че някои хора губят познанствата си заради краен егоцентризъм.

By: jelezen

jelezen — Wed, 20 Feb 2008 13:32:39 +0000

заобичах роднините си вече в една възраст, в която натрупах житейски опит и ги разбрах за много неща. заобичах не е точната дума, но почнах да ги уважавам за всички ония неща, дето сега могат да ти кажат с оня тон “нали ти казах”, но не го правят. дет се вика счупих си главата.
допреди 2 години се събирахме – родители, баба и дядо. държахме се точно като италианско семейство – от салатата до десерта уточнявахме жития и бития на всички, карахме се се на висок глас, но накрая ни идеше да се просълзим от обич. алкохола обаче беше сведен до минимум.
за съжаление за 9 месеца оредяхме страшно и сега останахме аз и майка ми тук, а брат ми вече работи в германия.
и си ми липсват мойте роднини, каквито ще да са

By: Поли

Поли — Wed, 20 Feb 2008 12:45:53 +0000

И аз обичам родителите си. Ако не се чуем два дни и започвам да се притеснявам. МОже би нашето е малко прекалено, но за мен тези отношения са естествени.
Виждала съм, че в други семейства не е така.
Не знам дали има нужда да се напомня – кой както го усеща. Според мен всичко в отношенията в семейството трябва да е нормално, естествено, без излишни усилия. Ако ти идва отвътре да виждаш често роднините си, прави го, ако не – насила не става. Или поне не това е идеята.

By: tL_

tL_ — Wed, 20 Feb 2008 12:25:20 +0000

Лонг,

много добре те разбрах. Просто аз съм от хората, които не се сещат да го направят това. Т.е. сещам се, ама някак си нещо ме спира, в повечето случаи

Както и да е, имам и добрите си моменти, тъй че…

Ah well

By: longanlon

longanlon — Wed, 20 Feb 2008 12:02:31 +0000

Бях се пошегувал

By: МариЯна

МариЯна — Wed, 20 Feb 2008 11:54:47 +0000

А беше коментирал някъде, че майка ти чете блога.
Е госпожо поздравления, синът ви пише доста увлекателно, което ме накара да се замисля
време е да позвъня на родителите си :Д

By: longanlon

longanlon — Wed, 20 Feb 2008 09:37:19 +0000

tl_

Според мен не да се изказва признание е важно – не е необходимо да обясняваш на вашите колко много цениш, че са те отгледали и че ти перат гащите. Те не го правят, за да ги признаеш.

Достатъчно е да им обръщаш внимание, да си говориш с тях, да ги накараш да почувстват, че не са никои за теб.

By: tL_

tL_ — Wed, 20 Feb 2008 09:27:06 +0000

добър пост. точно покрива моите мисли някои хора обаче имат трудности да изкажат признателността си към родителите (бабите и дядовците се включват в това число, очинайки и калековци – не) и се получава ебаси патовата ситуация. точно за тези хора Лонг е написал поста и като един от тях, много ми хареса

By: S

Tue, 19 Feb 2008 19:18:21 +0000

Според мен е въпрос на възпитание и нагласа.
Моите родители никога не са се отнасяли с мен с прекалено внимание или невнимание.
Във всеки един момент могат да ми звъннат просто така и дори да съм заета отделям време, защото ми е приятно. А и те не прекаляват – няколко изречения, няколко мили думи, няколко “въпроса”, на които се тросвам и започваме да се смеем.
Както каза Бу: “не схващам целта на статията ти”. Няма да промениш хората

By: dechev

dechev — Tue, 19 Feb 2008 17:17:41 +0000

Един приятел имаше хубава мисъл за тези неща:
“Родителите са нашите свещенни животни и следователно са неприкосновенни.”

By: longanlon

longanlon — Tue, 19 Feb 2008 15:27:32 +0000

kenkal,
Всъщност нищо конкретно не ме е развълнувало – отдавна исках да напиша статията и тя ми седеше в to do листа. Осъзнаването на тия неща дойде отдавна и постепенно и то след като вече спрях да завися от нашите финансово.

Тогава взех да разбирам точно това, което описвам – че съм приемал за даденост това, което те правят за мен и не съм им се отплащал с необходимото внимание.

Марияна,
Съвсем добре си ме разбрала

By: Mariana

Mariana — Tue, 19 Feb 2008 15:24:32 +0000

Много ми хареса заглавието. Съвсем точно в целта. Наистина улисани в ежедневието си младите забравят за собствените си родители.А те милите не смеят да се обадят на децата си, за да не им нарушат равновесието, не смеят да се оплачат дори. Напълно си прав, че трябва по-често де се сещаме за “невидимите” си роднини. Наистина не искат много. Понякога и съвсем нищожно внимание и загриженост са достатъчни да се чувстват добре. Май все по-често само се обаждаме по телефон.
Вече ако стане наложително да помагаме, когато са болни и наистина не могат без нас. Затова според мен трябва да се виждаме по-често и да се радваме на добри взаимоотношения.

By: kenkal

kenkal — Tue, 19 Feb 2008 15:09:24 +0000

Лонганлон, явно нещо те е развълнувало и те е предизвикало да напишеш тази хубава статия. Поздравления – разкрива друга страна от теб, която май криеш дълбоко, дълбоко…
В много аспекти подкрепям БУ, но по някои точки подкрепям и Mr. NoBuddy. Никога не съм харесвала крайностите – нито такива, за които говори Ominaeshi, нито пък за другата крайност с 10-те хиляди лева.
Аз самата усещам липсата на роднините си и обичам да поддържам връзка с тях, но умерено, ненатрапчиво и непрекалено. В същото време понякога ми досадява непрестанното мрънкане от типа “Кога ще дойдете? Има да се коли агне, доматите трябва да се ядата, елате да ядете дини…” Не им искам агнето, яйцата и тем подобни материални помощи. Искам, като се видим, да си говорим човешки. С някои обаче не се получава. Тогава визитите ни стават формални и насилени. С другите, дето не можем да спрем да приказваме и да се слушаме… и чаша вода да изпием заедно, за мен е изключително зареждащо.
Всичко това приемем като нормално, защото роднинството не ни прави хора от една кръвна група. :І

By: Бу

Бу — Tue, 19 Feb 2008 13:40:06 +0000

Mr. NoBuddy, т’ва гадно, бе.
Аз така не мога. Тясно сме свързани в нашето семейство. Срещу никакви 100 000 лева или евро не ги сменям (е, за някои по-далечни и не толкова любими членове може и да се позамисля, признавам, но по-скоро не).

Лонганлон, на двадесет написах благодарствени писма на майка ми и на баща ми – на всеки лично, за различните неща, за които (на онази си възраст) съм сметнала, че трябва да благодаря. По-късно разбрах, че са били ужасно трогнати и много умилени, а всички колежки на баща ми ревали с глас ‘Гледай кви деца има!’…

Не знам, на мен нещата, за които пишеш и към които призоваваш са ми естествени – и макар че знам, че вероятно има нужда от такова припомняне, ми звучи като ‘Не забравяй да ядеш! Не забравяй да ядеш!’

By: Bright

Bright — Tue, 19 Feb 2008 12:54:52 +0000

Аз пък имам роднини, които започват да се обаждат да питат как сме в началото на отпускарския сезон като дойде време за море

By: Mr. NoBuddy

Mr. NoBuddy — Tue, 19 Feb 2008 12:35:40 +0000

Не им искам нито жилото, нито меда. “Дългът” към семейството е като дълга към Бога – никога не може да се изплати, за да може да си задължен до гроб. Айде не. Предпочитам да има закон – детето събира 100 000 лева, плаща ги и след това никога повече не му се налага да има общо с който и да е от семейството си.