а колкото до чък – това е новият номер 1 в съвременната американска литература според мен, ужасно е добър. а колкото до книгата Оцелелият – по-безпощадна дисекция на затлачилите се американски ценности не съм виждала до този момент. и е написана страхотно. препоръчвам и останалите – боен клуб, invisible monsters (за мен №2 в класацията) и hounted (последните две не са преведени)

Има достатъчно постапокалиптични четива и формирането на не едно съзнание е било повлияно от такива неща.Но да не забравяме, че всичко е писано от хора,ерго – може да е вярно,може да не е,гледната точка е нещото което определя самосъзнанието и макар че имам на разположение още 92 фрейма (по 30 сек всеки) да пиша глупости мисля,че факта които определя думите като тотален хит подобно на тази книга е максималното доближаване на написаното до заобикалящата ни среда,един вид да се почустваме силно в написаното,който извод от своя страна е идентичтичен с факта защо този блог се ползва с популярност.( за неразбралите,човека пише за неща,максимално доближаващи се до определението за истина и определящи ежедневието ни,с които ние няма как да не се съгласим, а съгасието и разбирането е един от основните сплотяващи механизми при партии,къмюнитъта,клубове,и,да,секти също )

62 more frames to go…

За сектата:) и малко като отговор на Дао: ние си го четем човека, ама поне не се съгласяваме когато не ни харесва а пишем мнението си. Иначе има хора, които верно мислят Longanlon за гуру и сигурно се пипат докато го четат…

ПП: може това вече да го пише, но пак казвам, че многото коментари ме уморяват и четох само донякъде. А книгата може някой да ми я подари – бих я прочела с удоволствие. Прилича ми малко на Хесе и оня вълк (сори и заглавия не помня).

Харесва ми гледната точка на Лонг (а това ми се случва рядко) “по някое време трябва да погледнеш отвъд сляпата си любов, да престанеш да мислиш само за себе си, за собствените си чувства и “нещастие” и наистина да видиш човека до себе си, с неговите чувства и нужди…”, и си мисля, че в случая 641 е по-скоро случайно чиско, от типа на 100(Звънях ти 100 пъти, що не вдигаш).

Т.е. човек трябва да достигне точно до този извод, който е направил Лонг , а не да пресмята по колко рибки седмичко е уморявал героя.

Истината е, че тази книга е страхотна, невероятна.

“По начина, по който живея, едва супявам да си приготвя и телешка пържола. Някои вечери е различно- риба или пиле. Но обикновено в момента, в който едната ми ръка е залята със сурово яйце, а в другата държа месото, все някой ще се намери да звънне със своите проблеми.

Това ми се случва почти всяка вечер от моя живот.
Тази вечер ми се обади едно момиче от нкакъв претъпкан денс-клуб. Единствената дума, която можах да различа поради шума от заведението, е “отзад”.

Тя казва “задник”.

Тя казва нещо, което би могло да бъде “пишка” или “нищо”. Проблемът е, че не можеш да отгатнеш какво е казала, когато нищо не се чива, така че аз си седя в кухнята сам и крещя, та да ме чуе въпреки шумотевицата, където и да се намира. Тя звучи млада и изтощена, и аз я питам дали ще ми се довери. Дали се е уморила да бъде наранявана? Питам я, ако има само един-единствен начин страданията й да свършат, би ли го направила?

Златната ми рибка плува силно развълнувана в своя аквариум на хладилника, така че се пресягам, за да пусна един валиум във водата й.

И крещя в телефона на момичето: не й ли стига всичко това?

И крещя: нямам намерение да стоя тук и да я слушам как се оплаква.

Да стоя тук и да опитвам да оправя живота й си е чиста загуба на време. Хората не искат животът им да бъде оправен. Никой не иска да види проблемите си решени Драмите си. Безумията си. Историите си- разплетени. Кашите си- оправени. Защото аккво ще им остане? Голямата, плашеща неизвестност.

Повечетои хора, които ми се обаждат, вече знаят какво искат. Някои искат да умрат и просто чакат моето разрешение. Някои искат да умрат и им трябва малко окуражаване. Малко да ги побутнеш. На тези, които залагат на самоубийство, не им е останало много чувство за хумор. Една погрешна дума и другата седмица от тях ще е останал само некролог. При повечето обаждания слушам само с половин ухо. За повечето решава дали ще живеят или умрат само по тембъра на гласа им.

Доникъде няма да го докарам с момичето от денс-клуба и аз й казвам: самоубий се.

Тя казва: “Какво?”

Самоубий се.

Тя казва: “Какво?”

Пробвай седативи с алкохол, после си сложи найлонов плик на главата.

Тя казва: “Какво?”

Не можеш да си приготвиш телешка пържола, докато се занимаваш с нещо подобно само с една ръка, така че й казвам, сега или никога. Дръпни спусъка или не го дърпай. Сега съм с нея. Тя няма да умре сама, но все пак нямам цяла нощ на разположение.

Изглежда като част от денс-микса, но всъщност тя започва да плаче, ама наистина здравата. Така че затварям.

Във вихъра на приготвяне на телешка пържола тези хора искат да им оправя целия живот.

…

Обажда се някакъв пич. Това става след като съм заспал. По цяла нощ ми звънят, ако не си изключа телефона. Някой загубеняк ще се обади довечера, след като затворят баровете, за да ми каже, че е седнал по турски на пода в апартамента си. Вече не може да спи без да сънува онези ужасни кошмари. В сънищата си вижда как самолети, пълни с хора, се разбиват. Толкова е истинско и после никой не му помага. Не може да спи. Не може да потърси помощ. Казва ми, че е опрял пушка в брадичката си и иска да му кажа поне една причина, за да не дръпне спусъка.

Не може да живее, след като знае какво ще стане в бъдете, но не може да спаси никого.

Тези жертви, те се обаждат. Тези хронични нещастници. Обаждат се. Разчупват моя собствен малък скучен живот. Много по-добро от телевизи.

Казвам му: давай. Още не съм се събудил напълно. Три сутринта е и утре съм на работа. Казвам му: побързай, преди отново да заспя. Натисни спусъка.

Казвам му, че това изобщо не е прекрасен свят, в който да останеш и да продължиш да страдаш. Това изобщо не е никакъв свят.

Поята работа е през по-голямата част от времето да се занимавам с услуги за почистване на домовете. Щатен роб. Почасов бог.

Предишният ми опит ми подксазва да държа слушалката ан разстояние от ухото си, когато чувам тихото щракване на спусъка. Ето го и гърмежът, само статичното избухгване и телефонът се сгромолясва на пода, някъде. Аз съм последният човек, с когото е говорил, и заспивам, още преди телефонният звън да започне да избледнява в съзнанието ми.

Ето един некролог, който ще потърся през следващата седмица, петнайсетсантиметрова колонка за нещо, което наистина няма значение. Нуждаеш се от некролога, в противен случай не си сигурен дали наистина се е случило или е било просто сън.

Не очаквам да ме разберете.”

…

Това е част от втората ми любима глава. Наистина, книгата е задължителна за четене.

И лонг, съжалявам ако съм те оспамила с ебаси офтопика. Не е с лоши чувства.

@Longanlon: Какъв е смисъл официално да си създаваш секта, така като гледам те вече всички те следват като гуру и сигурно те гледат с блажен кравешки поглед в очите, съгласявайки се с всичко казано от теб
На бас, че ако беше казал, че цитата супер много те кефи, нищо, че се говори за умиране на рибки като рибоцид да речем, и че искаш да прочетеш и книгата съответно=> всички отново щяха да са съгласни с теб