Още нещо, което ти не засягаш в случая. Това, че в инсталацията са използвани елементи напомнящи или “точно като” действително съществуващи обекти, утилитарни предмети, не я прави самата нея утилитарният предмет, в случая самата тоалетна. В традиционните картини също се изобразяват предмети от реалността, но картината не е предметът, който изобразява, а само го изобразява, казва нещо за него, обсъжда го.

Не разбирам защо емоциите, които предизвика да не го класират в твоята класификация. Класификацията ти не определя какви трябва да са емоциите, само казва, че трябва да извиква такива.

———
*освен ако няма някакви недъзи, които биха му попречили

Мда, определено няма висока художествена стойност, а и в първите публикации относно този проект се твърдеше именно, че целта не е да се разглежда проектът като произведение на изкуството, а да представи гледна точка.
Както казах, не виждам страната ни по този начин, и проектът предизвика у мен по-скоро усмивка, отколкото ропот.

Склонна съм да се съглася обаче, че в контекста на казаното от Размишльотини, дори проектът да има все пак някаква художествена стойност като уникална и трудноповторима идея, все пак не е високохудожествено произведение, което да заслужава да стои редом до всепризнати образци на изкуството. Въпрос на гледна точка.
Приемете го просто като креативна идея, а ако все пак някои я наричат “изкуство”, зависи в какъв контекст на думата са го разглеждали, и в какъв ние сме го разбрали. Толкоз.

размишльотини, поздрав и от мен!

Виж тук една хубава статия, според която гневната реакция на възмутеното българско външно министерство е най-доброто продължение на замисъла на Черни. Значи, творбата си е била съвсем достъпна за възприемане от зрителите си.
http://www.kultura.bg/article.php?id=15210

Иначе, по обяснението на точките… Нали знаеш, че и уникалността е относителна. Турският кенеф на Черни е също така уникален, трудноповторим и несъществуващ свободно в действителността в абсолютно същия вид, както е една популярна песен, както е една гробищна скулптура ангел, както е и една портретна снимка от художествен фотограф.

Като говориш за отсяване на изкуството от халтурата (какво значи това всъщност?) тук изместваш разговора. Тук говориш за разлика не между изкуство и неизкуство (което мислех, че е досегашната дискусия), а между високо и популярно изкуство, между високо изкуство и кич или между изкуство и различни начини за неговото възпроизводство. Има разлика между филм и Фелини и едно порно, но и двата са филми и едва ли някой ще оспорва това. Ако на теб порното не ти харесва, това е вече въпрос на вкус и не вярвам дефиницията ти за изкуство да включва изискванието всеки да го харесва, за да бъде признато за такова. Нали? Защото и джазът не е бил харесван и сега не е харесван от много хора, а и дори са поставяли под съмнение, че е наистина музика. Смятало се е, че е безразборно блъскане по клавиши. Но за да го възприемеш – както и всъщност да го правиш – не е нужно академично образование, а просто влизане в контекста на културата, която го е създала. Гледала ли си филма Усмивката на Мона Лиза (Mona Lisa Smile)?

1. Изкуството е създаването на някакъв обект от човек.
2. Видът на въпросния обект е такъв, че предизвиква емоции у тези, които са имали досег с него.
3. Обектът е достъпен за възприемане.
4. Създадения обект не е нещо, което би могло да се повтори лесно от повечето от хората.

По точките.
1. Обектът би могъл да е музика, литературно произведение или някакъв друг вид изделие. Ако ще и покривка за маса да е.
2. Обектът е уникален по същността си и пряко влияе върху естетическото възприятие на повечето хора. С добро или лошо е друг въпрос.
3. Нека обектът е музика, доколкото можем да приемем музиката за обект. 9/10 от хората щом я чуят, ще си рекат: “А! Музика!” и няма да поставят под съмнение факта е ли това наистина музика. Тоест, опознаваем и достъпен е.
4. Доколкото малко хора наистина са музиканти, съответно не много биха могли да създадат подобно творение.

Оттам нататък очевидно, че съгласно моят дилетантски подход много неща могат да попаднат в областта на изкуството. Въпросът ми е обаче как да отсеем изкуството от халтурата. Получава се парадокс. От една страна, от най-различни посоки чувам твърдението, че изкуството граници няма. От друга страна обаче това означава, че абсолютно всичко можем да го класифицираме като изкуство. Тоест, аз не мисля, че означава това, но като че ли огромна част от съвременните артисти разсъждават точно по тоя начин, съдейки по продукцията, която произвеждат. Тоест, говорейки за кино, нека вземем някой филм на Фелини и го съпоставим с хард-порно, в който загорял индивид опъва коза.

Тъй като е недемократично да оковаваме изкуството в граници и правила, следователно филмът на Фелини в една такава всеядна вселена струва точно колкото хард-порното с коза. Любимата ми Сарабанда на Хендел струва точно колкото изгъзиците от “Нова българска музика”, които, както и да се настрои човек, представляват абсолютно безразборно блъскане по клавиши и де що музикален инструмент има. Натюрморт от Дьолакроа е напълно съпоставим с мацаницата, която представлява триъгълници със зъби и черва, от които растат ръце, размахващи лилави октоподоподбни, а отдолу има надпис “Утринна експресия”.

А явно, че да за го схвана този парадокс, се нуждая от академично образование. Тоест, вероятно бих слушала Сарабандата с други уши, ако бях по-навътре в хармонията и музикалния анализ. Вероятно, освен всичко друго, тутакси щях да определя размера, тоналността, темпото, щях да отбелязвам всеки нетипичен акорд и да регистрирам всяка К6/4. Но и да не съм вътре в хармонията и музикалния анализ, пак мога да възприема Сарабандата като нещо красиво, което ми дава някакъв заряд и пак мога да се възхитя на майстора, който я е създал. Вместо това обаче, живеейки в съвременността, ако посетя изложба, ще трябва да ходя с изкуствовед под ръка, който да ми обяснява символизма на сините успоредни линии, които се пресичат от назъбени оранжеви триъгълници с точки в средата, докато художникът е обявен като съвременния Гоя.

Е не, не мога да се оправя. Пък и не съм сигурна дали искам де.

Не знам защо платно с повръщано може да бъде възприемано като шедьовър в определени среди – трябва да знам повече за платното, средите, както и контекста, за да обясня. Но обяснението няма да се различава принципно от обяснението, което са давали почитателите на импресионистите, когато са били отхвърлени от салона на утвърдените художници академици.

Хриси, поздрав!

А, да… и това беше опит за изкуствоведски анализ – очаквам да бъда разпната словесно, анатемосана и низвергната, задето съм си го позволила

Понеже стана много извъртяно и навлязох без да искам в така познатите ви и удобни води на многословното нищоказване, то ще ви го кажа простичко. Разликата е в това – за мен едно нещо е изкуство тогава, когато го харесвам. Не е изкуство тогава, когато не го харесвам. Ама било то на милион години, признато от 2 милиона критици и гледано/слушано/опитвано в захлас от 200 милиона потребители – много важно. Щом не ме кефи, по личната моя категория за изкуство то бива причислявано да не е чак към боклук, но като нещо, към което определено не изпитвам преклонение. И, понеже достатъчно си се уважавам, предпочитам да употребявам собствената си преценка, а не преценката на прехвалени критици/театроведи/литературоведи и прочие …веди. Достатъчно много “световни шедьоври” са минали под тоя нож и достатъчно много супернеизвестни дребни неща съм поставил на пиедестал по тази схема. Най-малкото това ми спестява гадното унижение, при което се преклонявам пред един “творец” независимо от гадостите, които бълва, но, когато той си позволи да изкара нещо, което за мен е “fucking personal”, то тогава на секундата да скоча от “Осанна!!!” към “Разпни го!!!”

Лесно е някой да оплюе една нация и отстрани да седят клакьори, дето да викат: “А, така!!! КазА ли им го, а???” Един вика “Той оплюва политиците”, друг вика “Той оплюва ориенталската ни действителност”, трети вика: “Той умело броди из необятните полета на екзистенциализма като такъв и опортюнизма като онакъв, показвайки по този силно емоционален начин своята дълбока душевност и пространствено възприятие на елементите”. Обаче, при по-конкретна творба, 9 от 10 от горепосочените скачат: “Копелетогадномръснонедоклатено е снимало тайно гаджето ми/майка ми/колата ми/мене и после я/ме е поставило в ситуация, в която е АБСУРД тя/аз да попаднем!!!!” И какво? Изкуството се превръща в долна инсинуация, нищо, че тази инсинуация може да хареса на европейските критици в частност и на света като цяло повече, отколкото абстрактната творба.

Много се отплеснах. С две думи – приемайте всяка творба ‘fucking personal’. И, ако според вашите собствени критерии тя е боклук, то кажете, че е боклук, нищо че бабата-на-моцарт, дедото-на-ницше и Оли Рен я харесват. Ще си спестите много нерви, усилия и излагация повярвайте

Това от Лесинг обаче не е дефиниция за изкуството. То е само една негова характеристика и както ти забелязваш, може да се приложи към всичко друго, което носи удоволствие. Ти, както виждам, приемаш това негово прилагане като критерий. Е, щом е така, аз казвам, че на първо място една обикновена тоалетна в подходящия момент много може да ме изкефи, а на второ място, произведението на Черни също ме кефи. Така добре ли е, за да бъде изкуство?

Или пък ако ти речеш, че теб то не те кефи, тогава добре. Но това не задължително го прави не-изкуство, защото например Лонгалнон не го кефи нито Пикасо, нито Мондриан, нито редица други, но все пак те се смятат за изкуство. А от друга страна има много произведения на изкуството, които съвсем не носят удоволствие, а въпреки това и самият Лесинг би ги приел за изкуство(+ Longanlon).

Да, ако някой беше решил да изобрази как Андерсен опъва нещастната русалка това също би могло да бъде изкуство. Защо да не е? Ето, тук влиза в действие твоята дефиниция за него.

При все това изобщо не е ясно с какво разграничаваш фотото, киното и снифа.

“Крайната цел на изкуството е удоволствието” (Готхолд Лесинг)

Коя съм аз, че да споря с Лесинг? Разбира се, по друг начин стои въпросът дали всичко, което ни носи удоволствие, би могло да мине в графата “изкуство”. Говорим просто за крайната цел на въпросната твърде субективна категория. Тоест, сутрешното кафе определено ми носи удоволствие и ако в някои кръгове приготвянето му да може да мине за изкуство, аз не съм склонна да стигам до толкова далеч. Сещам се и за други неща, които ми носят удоволствие, но ако река да споделям, ще е в по-интимна обстановка. При все това, коя съм аз, че да казвам е ли е изкуство киното, е ли е изкуство фотографията и дали е изкуството кетъринга? Не помня някога да съм се изказвала по тези въпроси. А защо не помня? Момент. Май щото не съм се изказвала. А не съм се изказвала, щото общо взето съм демократично настроена персона и нямам нищо против никой, който не навлиза с лозунги и скандирания в личнта ми територия. Друг е въпросът, че личната ми територия (от географска гледна точка) е доста голяма, но няма да обсъждам това сега.

В тая връзка нямам нищо против и някой да обяви ноктопластиката за изкуство. За да я е обявил, сигурно Знае™. Да споря ли? Може и изкуство да е. Просто питам нещо. А какво питам? Например, питам изкуство ли е, по дяволите, някой да седне, да се сети за някоя културна (а може би и не толкова) особеност на дадена държава и после да я изобрази посредством пластмаса и боички?

Така например питам, що да е изкуство съчетанието между Дания и Лего? Изкуство ли щеше да бъде също така, ако Черни се беше сетил от каква народност е Андерсен, и го беше изобразил как се чука с Малката русалка? Вероятно да, защото при всички случаи щяха да се намерят хора, които да прозрат Идеята му Отвъд™. Защото не би имало начин той да няма идея, ако ще и просто да е изобразил Андерсен как опъва клетата русалка, понеже Андерсен е единственото, с което е успял да асоциира Дания, докато се е чудил как да оправдае шедьовъра си.

И тъй като аз не си позволявам да разпределям авторитетно в категории познатите ми и непознати неща, наистина не мога да разбера що точно на мен се пада да определя дали едно или друго нещо може да се класифицира като изкуство. Аз съм демократичен човек. Нека са изкуство. Имате моето разрешение фотографията и киното да са изкуство. Да не говорим, че има филми, пред които картината “Разчленено куче” наистина бледнее откъдето и да го погледне човек. Аз разрешавам киното и фотографията да са изкуство. Всъщност, не помня някога да съм им забранявала, ама след като ми беше поставен ребром въпроса, ще се оправдая, че перцепцията ми и еклектиката им напълно съответстват на екзистенциализма на епохата. Следователно са изкуство.

И тъй като изкуството е безгранично, оказва се, няма проблеми и снифът да е изкуство. Или примерно скулптурната група от умрели от глад сомалийци. Много моля сега някой да не вземе да ме апострофира като как се осмелявам да свързвам сниф, кино и фото в едно изречение. Не са в едно изречение, а са в отделни абзаци. И не ги свързвам. Разграничавам ги. Просто защото смятам, че колкото и безгранично да е изкуството, някои неща не са му в границите.

И само искам да знам ако наистина съм се оказала крайната инстанция, че да се възползвам и да действам, нали. Не искам да изпусна момента.