Aвтор: Тери Пратчет
Информация в Goodreads
Оценка: 4/5 – доооста добра

След предишните му книги Туп, Опаричване и Unseen Academicals, имах чувството, че Тери Пратчет вече го хваща деменцията, само че Snuff за моя огромна радост показа, че това определено не е така. Сам Ваймс пак е тук и е по-ядосан от всякога, чак до степен да е self righteous и макар историята на места да има разминавания с другите книги и според мен някои морални празнини, екшънът е несъмнен и непрестанен …

Въпросът с полицейските правомощия и това докъде и докога се простира законът е основната тема на книгата, ако и позицията на Тери Пратчет по въпроса да е достатъчно ясна още отначало и аз да не съм съгласен с нея.

Накратко, за всеобщо учудване се разбира, че миризливите, крадливи гоблини не са животни, ами са всъщност доста интелигентни, макар и общо взето абсолютни диваци. Хората до тогава са ги избивали и даже използвали като роби – паралелите с африканците и робството им в колониите на Португалската, Испанската и Британската империи е очевидно. След като разбира че са интелигентни, Сам Ваймс решава, че законите се отнасят и за тях и самоотвержено се хвърля да преследва тия, които са убивали или заробвали гоблини.

Фактът, че законите не могат да се прилагат ретроспективно (т.е. не може да приемеш закон и да съдиш хората че не са го спазвали в миналото, когато не е бил още приет) изобщо не притеснява командир, дук и дежурен по черна дъска Ваймс, а очевидно и Тери Пратчет – макар че последния явно е имал някакви размишления по въпроса, защото накрая на Snuff в един абзац лорд Ветинари обяснява на Ваймс точно това, което аз казах в скобите под формата на своево рода приятелска забележка.

Така или иначе, книгата е яко интересна и като имаме пред вид, че вероятно ще е последната от серията за Ваймс (че даже и последната на Тери Пратчет), определено заслужава прочитане.

Издадена на български: не