Aвтор: Антон Макаренко
Информация в Goodreads
Оценка: 4/5 :)

СССР в началото на 20 век, след Първата световна война и последвалата Комунистическа революция – една предимно земеделска и изостанала страна, с опустошена икономика и общество. Стотоци хиляди сираци и изоставени деца живеят на улицата, от малки крадат, участват в банди, обири, убийства… Дотолкова, че детските банди са добре известен проблем на цялата държава…

За тези деца има създадени домове, в тях учени възпитатели и теоретици педагози прилагат внимателно изготвени според социалистическите, прогресивни виждания в педагогическата наука методи за възпитание – вдъхновени от идеята, че към детето в никакъв случай не трябва да се подхожда с каквато и да е принуда, че правилата и дисциплината са буржоазна, варварска отживелица, а децата трябва да бъдат само  насърчавани да се развиват според собствените си желания и по никакъв начин ограничавани – защото само това е начина за постигане на хармонична личност.

Резултатът от прилагането на тия „прогресивни“ методи върху малолетните претъпници в домовете е точно какъвто би очаквал един здравомислещ човек (т.е. всеки който не е левичар педагог с пълна с идеология глава) - тотален хаос и анархия. Възпитателите не са пример за подражание – напротив, никой не ги ебава за копче, в домовете са ежедневие кражби, побоища, банди. Превъзпитанието просто не се случва и децата излизат от системата на 18 години като завършени бандити.

В тази обстановка Антон Макаренко е назначен за шеф на един такъв дом. Той е  никому неизвестен педагог, но с нетрадиционни възгледи за възпитанието – смята, представете си, че малко дисциплина,  честен труд и образование, само ще помогнат на децата да се почувстват и да станат част от нормалното общество. Какви глупости, а? Неслучайно и днес, подобни неща биват презрително наричани „макаренковски методи“ от левите родители и педагози, които тотално ги отричат. И тогава е било така. Защо обаче Макаренко е станал толкова известен?

Ами защото „глупавите“ му методи, се оказало, работят.  Това никога не е било пречка за тия, които поставят идеологиите си над реалността, да го оплюват още по негово време, но фактите са, че за няколко години той прави от най-развалените, бедни и пропаднали домове образцови училища, които се самоиздържат, и от които младежите излизат с професионални умения и влизат в университети. Въпреки това, противниците му продължават да използват спрямо него като обиден епитет  „практик“ – един вид методите му може да работят на практика, но това няма значение, защото не съответстват на правилната според тях теория.