Aвтор: Павел Петков
Информация в Goodreads
Оценка: 4/5

По принцип никога не съм харесвал китайската култура и начин на живот (и индийската и изобщо далеко- и близко- източните култури) и не ме кефи да чета пътеписи за там. Обикновено, когато някой отиде в Китай, след връщането си не спира да хвали невероятно богатата култура, „духовността“, емоционалното просветление, което е получил там, а и задължително подробно споделя вижданията си колко е гадна „западната култура“ и как трябва да се поучим от „простичкия, но одухотворен живот“ на китайците…

В разказите на такива писатели, Китай, Индия, Африка или където и да ходят (особено забавно е да четете подобни пътеписи за България), са като извадени от приказка и се състоят от дворци, замъци, храмове и други забележителности, както и от малки селца, пълни с усмихнати и приветливи селяни, водещи … да де, „простичък, но одухотворен живот“, от който са безкрайно щастливи.

За радост, Павел Петков не е от този вид пътешественици и успява едновременно да пропусне всички „забележителности“ за които така или иначе можете да прочетете на стотици места и да видите хиляди снимки в интернет, и да ни покаже реалното лице на Китай от гледна точка на обикновен човек, поживял там – лице на урбанизирана, индустриална държава, в която комунизмът бързо се разпада за сметка на усиленото икономическо развитие.

Петков, освен това, не страда и от излишния интернационализъм, тъй характерен за много автори, които се опитват духовно „да се потопят“ в чуждестранния начин на живот както те си го представят (а именно – приказката която описах по-горе). Неговите разкази за случващото му се са простички и описателни – той запазва типичното си европейско мислене и го прилага като мярка към всичко, което вижда, стараейки се хем да опише и наблегне на по-характерните особености на китайския начин на живот, които са го впечатлили, хем да ги поясни от своя гледна точка.

По това той прилича досущ на изследователите и пътешествениците от недалечното минало (средата на миналия век – емблематичен пример е Джералд Даръл), които пътуват, живеят, разсъждават и разказват за чуждите страни, но нито за миг не престават да бъдат прагматични европейци и не залитат по романтизирането на дадена държава, само защото е различна и интересна, а я описват преживелиците си точно, ясно и весело.

Та „Децата на дракона – Китай през очите на един българин“ се е получила точно такава – описание на учителските преживявания на един чужденец в Китай и на срещите му (понякога челни сблъсъци   ) с обикновени, истински китайци, с обикновени, истински китайски обичаи и с обикновения, истински Китай такъв, какъвто е преминал пред очите му.