Aвтор: Георги Лозев
Информация в Goodreads
Оценка: 2/5

Въпреки, че от няколкото разменени имейла Георги (авторът) изглежда пич, налага се да кажа, че „Аз легионерът“ може да стане интересна книга само след крута редакторска намеса и пренаписването на поне половината книга. Ясно ми е, че да си войник и да си писател не само не е едно и също, ами са и доста несъвместими неща, затова казвам „редакторска намеса“.

Един добър редактор би забелязал, че книгата не разказва историята на Георги Лозев по особено въллнуващ начин, нито пък разкрива някакви интересни подробности от живота във Френския чуждестранен легион. Тя представлява просто разказ от казармата, изпъстрен с изумително скучни енциклопедични вметки за старите битки и история на Легиона (които аз, след втората, просто прескачах).

Единственото полезно нещо, което направи за мен книгата, е да развенчае мита за непобедимия, супер труден, супер елитен Френски чуждестранен легион. От разказа оставам с впечатление, че това е просто една казарма като повечето други, с много юркане и вманичаване по дисциплината, но твърде далеч от обучението и специализацията на елитните части. С две думи – военна част, чието единствено достойнство е, че животът на хората в нея не е особено ценен.

Чудиш се, Георги, защо руснакът, преминал през Спецназ и дошъл във Френския легион да търси нови предизвикателства, се отказва и си тръгва след първия етап, макат да минава всички тренировки и изпити без затруднение? А не е ли очевидно?

Всъщност, ФЧЛ може да е много по-различен в действителност, но гореописаното е впечатлението за него, което книгата оставя. Лицеви опори и гладене на униформата – това има основно в нея за ежедневието там. Не звучи особено вълнуващо да четеш такова нещо и вярвайте ми – наистина не е.

Поздрави на Георги, че се е решил да пише книга, но е трябвало да потърси помощ за това. Както е научил в Легиона, човек трябва да разчита и на другите.